За момент мислите му се отплеснаха към родната земя — към Кълхейвън и семейството му, което не беше виждал седмици наред. Никога не беше прекарвал много време с тях Целият му живот беше преминал в безкрайни гранични войни в Анар. Липсваха му горите и зеленината, която идваше с пролетта и лятото. Изведнъж се почуди как е допуснал толкова дълго да не се отбие до дома си. Може би никога вече няма да се върне. Мисълта се стрелна в мозъка му и изчезна. Нямаше време за самосъжаление.
Дюрън и Дейъл разговаряха с Балинор, а мислите им летяха към Западната земя. И Дейъл, като Хендъл, си мислеше за дома. Страхуваше се от предстоящото сражение, но потискаше страха, окуражен от присъствието на останалите и решен да се противопоставя твърдо като тях на армията, която беше дошла да ги унищожи. Мислеше си мълчаливо за Линлис, за свенливото й, мило лице, което се беше запечатало в съзнанието му. Ще се бие за нейната сигурност, както и за собствената си. Дюрън изучаваше брат ся. Когато забеляза усмивката му разбра, без да е нужно да го пита, че младежът мисли за любимото момиче, за което щеше да се жени. Нищо не беше толкова важно за Дюрън, както безопасността на Дейъл. Още от самото начало си постави за цел да е наблизо до брат си и да го защитава Няколко пътя по време на дългото им пътуване до Паранор те насмалко не загубиха живота си. Утрешният ден щеше да бъде още по-опасен и отново Дюрън щеше да бди над брат си.
Сети се за Ивънтайн и за могъщите армия на елфите и се чудеше, дали щяха да успеят да стигнат навреме до Тирзис. Граничният легион нямаше да може да се справи без огромната им мощ и ордите на Господаря на магиите щяха в крайна сметка да пробият отбраната на града. Вдигна чашата си и отпи голяма глътка вино, която загря гърлото му. Проницателните му очи наблюдаваха останалите и за момент се спряха върху угриженото лице яа Мениън Лий.
Слабият планинецът беше погълнал лакомо вечерята ся, след като не беше ял почти нищо в продължение на двадесет и четири часа. Свърши много преди другите, сипа си още една чаша вино и не преставаше да обсипва Балинор с въпроси за следобедните сражения. Сега, в спокойните ранни часове на утрото и с виното, което се разливаше по тялото му като приятна дрямка, изведнъж му се стори, че ключът към всичко, което се беше случило след потеглянето им от Кълхейвън, и към всичко, което предстоеше да се случи, беше Аланон. Вече не беше в състояние да мисли нито за Ший, нито за Меча, нито дори за Шърл. Съзнанието му беше изцяло погълнато от загадъчната, сурова фигура на тайнствения друид, Аланон държеше отговорите на всички въпроси. Единствено той знаеше тайната на талисмана, който хората наричаха Меча на Шанара. Единствено той знаеше целта на появата на призрачния дух в Шейлската долина — друида Бремен, човек, умрял преди повече от петстотин години. Единствено той, при всяка една стъпка по време на пътуването до Паранор, беше знаел какво да очаква и как да се справя с положението. Въпреки това мъжът си беше останал една загадка.
Сега той не беше при тях и само Флик, ако все още беше жив, можеше да го попита какво става Оцеляването на всички зависеше от Аланон, но какво щеше да направи той? Какво му беше останало, след като не притежаваха Меча на Шанара? Какво му беше останало, след като младият наследник на Шанара беше изчезнал, а нищо чудно и да е мъртъв? Мениън прехапа гневно устната си, когато омразната мисъл се прокрадна в мозъка му и веднага я прогони. Ший трябва да е жив!
Мениън проклинаше всичко, което ги беше забъркало в цялата тази история и ги беше довело до този печален край. Оставили се бяха да бъдат притиснати до стената. Но все още имаха една възможност. В масовото изтребление на утрешната битка щяха да загинат човешки същества и малцина, ако изобщо някой остане жив, ще знаят причината. Това беше неизбежна част на всяка война — хората умираха, без да знаят защо. Така си беше от векове. Но тази война беше извън всякакъв човешки разум, тази война се водеше между нематериален дух и простосмъртни. Как е възможно зло като Господаря на магиите да бъде унищожено, когато то дори не може да бъде разбрано? Единствено Аланон изглежда разбираше напълно истинската му същност. Но къде беше друидът, когато те се нуждаеха от него повече от всеки друг път?
Свещите на масата пред тях догаряха бавно и в уединената стая ставаше все по-тъмно. По дървените, украсени с гоблени стени, факлите пращяха тихо в железните си поставки и петимата започнаха да шепнат, сякаш нощта беше дете, което можеше да се сепне ненадейно на сън. Сега град Тирзис спеше, а в поляните под него — спеше и армията на Северната земя. В тишината и усамотеността на осветената от луната нощ сякаш всички форми на живот спяха спокоен сън, а тази война, с обещанието си за смърт и болка, като че ли беше някакъв смътен, почти забравен спомен от минали години. Петимата си говореха тихичко за по-добри дни и за приятелството, което ги свързваше. Но нито за миг не можеха да се освободят от горчивината, че ужасът на войната ще дойде с изгрева на слънцето и е толкова неизбежен, колкото и мракът на Господаря на магиите, който се приближаваше бавно и неотклонно от север, за да духне като свещички крехките пламъчета на живота им.