Изобщо не разискваха какво да правят по-нататък. Решението вече беше взето. Вдигнаха малкото неща, които им бяха останали като багаж, заспускаха се бързо по стръмния склон и се насочиха на север. Поне веднъж Ший и Панамон бяха на едно и също мнение. Диренето на Меча на Шанара се беше превърнало в нещо повече от въпрос на накърнена гордост, в нещо повече от мисия да открият един загадъчен талисман. То се беше превърнало в опасно, безумно преследване на единственото средство, независимо от всичките им съмнения, с помощта на което щяха да могат да останат живи в тази свирепа страна.
Крепостта на Господаря на магиите се простираше сред високите, черни върхове точно на север. Зад тях се намираше смъртоносната стена от мъгла, която очертаваше, външните граници на Кралството на черепите. За да се измъкнат от тази омразна земя, те трябваше да минат или по единия, или по другия път, по-очевидният избор беше да се върнат през тъмната стена от мъгла. Само че камъните на елфите можеха да им покажат пътя в Южната земя, докато тук, ако ги използваха, те щяха да разкрият присъствието им на света на духовете. Аланон беше предупредил за това Ший в Кълхейвън, а той от своя страна го беше казал на Панамон. Мечът на Шанара беше единственото оръжие, което можеше да ги защити от Господаря на магиите, и ако го притежаваха, може би щяха да имат поне някаква възможност да се отбраняват. Главната им цел беше да открият талисмана и да се измъкнат обратно през стената на мрака колкото се може по-бързо. Изборът им в никакъв случай не беше гениален, но при тези обстоятелства щеше да свърши работа.
Ходенето сега беше не по-малко трудно, отколкото преди бурята. Почвата беше твърда, покрита с дребни камъчета и хлъзгава, поради което напредването беше опасно. Тримата пълзяха и забиваха нокти в неравната земя и скоро се покриха с кал и синини от честото падане. Трудно се ориентираха в неравния терен и им беше почти невъзможно да преценяват какво разстояние изминават. Нямаше вече никакви ориентири и местността изглеждаше абсолютно еднаква във всички посоки. Минутите се влачеха мъчително бавно, а те все още не бяха открили нищо. Въздухът продължаваше да се насища с влага и дрехите на тримата бързо се просмукаха от пот. Свалиха наметалата си и ги вързаха на гърбовете си. С падането на нощта отново щеше да се застуди. — Тук го видяхме за последен път.
Панамон се спря на върха на широкия хълм, който току-що бяха изкачили, като дишаше тежко. Ший застана до него, огледа се и не можа да повярва на очите си. Всички възвишения наоколо си приличаха като две капки вода, като се изключеха незначителните различия в големината и формата им. Загледа се неуверено в хоризонта. Не можеше да каже със сигурност дори откъде бяха дошли. — Келцът, какво виждаш? — попита Панамон. Скалният трол обиколи бавно възвишението, като разглеждаше внимателно земята за евентуални следи, оставени от малкия гном. Но бурята беше заличила всичко. Повъртя се безшумно още няколко минути, после се обърна към тях и поклати отрицателно глава. Изкаляното лице на Панамон внезапно почервеня от гняв. — Той беше тук. Ще продължим още малко напред. Тръгнаха мълчаливо. Свличаха се по някой хълм и после запълзяваха по следващия. Вече никой не проговори. Нямаше какво повече да си кажат. Възможно беше Панамон да греши, но другите двама нямаха какво по-добро да предложат. Не им оставаше нищо друго, освен да продължават да търсят. Изниза се един час докато вървяха с мъка на север. И пак не откриха нищо. Ший започна да осъзнава безнадеждността на задачата им. Невъзможно беше да обходят и претърсят цялата земя, която се простираше на изток и на запад. Ако хитрият гном беше минал само на петдесет ярда от тях, вляво или вдясно, те вероятно никога нямаше да разберат, че е минал оттам. А нищо чудно и да беше зарит в някой разкалян от бурята склон, заедно с Меча, и те нямаше никога да го намерят.