Ший усета силни болки в мускулите си от напрежението при изкачването и реши да даде кратка почивка, за да преценят дали решението им да продължават в тази посока е разумна Може би трябваше да се опитат да пресекат губещата се следа Но само един бегъл поглед върху мрачния Панамон разубеди човека от Вейл дори да споменава нещо подобна На лицето на високия авантюрист беше изписана същата физиономия, която Ший беше забелязал точно преди да избие гномите няколко дни преди това. Той отново беше преследвачът — ловец. Ако Панамон го откриеше, Орл Фейн щеше да бъде мъртъв. Ший потрепери неволно и извърна очи от него.
След няколко възвишения по-нататък те откриха част от нещо, което търсеха Келцът го забеляза от върха на малко възвишение. Острият му поглед разпозна несвойствения за местността предмет, който лежеше полузарит в прахта в края на малко дефиле. След като го посочи на другите двама, той бързо се спусна надолу по осеяния с камъни хълм, втурна се нетърпеливо към падналия предмет, грабна го и го вдигна високо, за да им го покаже. Беше голямо парче плат — плат, който някога е бил част от ръкав на куртка. Известно време го гледаха мълчаливо, после Ший обърна поглед към Келцът и го чакаше да потвърди, че това наистина е бил Орл Фейн. Огромният трол кимна бавна Панамон Крийл забучи парчето плат на върха на шипа си и се усмихна свирепа — Значи все пак го открихме. Този път няма да ми се измъкне!
Но този ден те не го намериха, нито откриха някакви следи от него. В дебелия слой прах следите от стъпките на гнома трябваше да се виждат ясно, но нямаше никакви следи. Панамон Крийл беше сгрешил в преценката си и гномът явно беше продължил да ое скита в бурята. Спасил се беше и от калта, и от наклона, и от пороите. Дъждът беше измил следите му, но с някаква странна перверзност беше оставил незакрит скъсания му ръкав. А парчето плат можеше да бъде довлечено откъде ли не, така че беше невъзможно да се определи откъде гномът беше дошъл или накъде беше отишъл. Когато нощта се спусна, тъмнината, която обгърна земята, беше толкова наситена, че нищо не можеше да се види на повече от няколко стъпки наоколо и те неохотно прекратиха временно издирването. Келцът пръв застана на пост, а Ший н Панамон се сгромолясаха напълно изтощени и почти веднага заспаха. Нощният въздух беше хладен, макар и не толкова влажен както през деня, и те тримата отново се завиха в полу-сухите си ловни наметала.
Утрото се върна както винаги много бързо с познатата сивкава мъгла. Този ден беше по-малко влажен от предишния, но в никакъв случай не беше по-приветлив. Слънцето продължаваше да бъде почти напълно скрито от оловната мъгла, която висеше неподвижно над главите им. Всичко наоколо тънеше в същата неестествена тишина и тримата се огледаха, обзети от чувството, че са напълно изоставени от света на живите. Огромната пустош сякаш започна да оказва забележимо въздействие върху Ший и Панамон Крийл. Ший беше станал раздразнителен и нервен през последните няколко дни, а веселият и приказлив по природа Панамон беше изпаднал в едно почти гробно мълчание. Само Келцът продължаваше да се държи както преди и лицето му беше безизразно и неразгадаемо както винаги.
Закусиха набързо от немай-къде и подновиха диренето си, почти с отвращение. И тримата горяха от желание това уморително преследване най-после да свърши. Продължиха напред донякъде водени от чувство за самосъхранение и донякъде поради факта, че просто нямаше къде другаде да отидат. И Панамон, и Ший, без да си дават сметка, започнаха да се чудят защо Келцът продължава преследването. Той си беше в родната земя и, ако беше сам, може би щеше да оцелее, стига да беше предпочел да тръгне по свой собствен път. През тридневния проливен дъжд другите двама се бяха опитали, без всякакъв успех, да разгадаят причините, поради които Келцът беше продължил да върви заедно е тях. Но вече бяха прекалено изтощени, за да имат сили да си блъскат главите с този въпрос Приемаха присъствието му с растящо подозрение и у тях все по-твърдо се загнездваше твърдото решение да разберат, преди края на пътуването им, кой беше той и какво преследваше. Докато вървяха с мъка през прахта и мъглата, сутринта постепенно и еднообразно премина в пладне. Съвсем неочаквано Панамон се спря рязко и извика:
— Следи!
Високият крадец нададе страхотен вик на задоволство, втурна се като луд към малката клисура вляво от тях, а Келцът я Ший го наблюдаваха смаяни. След малко и тримата бяха наклякали около ясно очертани следи от стъпки в дълбокия слой прах. Нямаше никакво съмнение за произхода им. Дори Ший разбра, че бяха оставени от ботушите на гном, с изядени и разкривени токове. Следата беше ясна и водеше някъде на север, но така лъкатушеше, сякаш миналият оттук мъж изобщо не е бил сигурен в посоката, която е следвал. Сякаш Орл Фейн е вървял безцелна Постояха още малко така и я разглеждаха. След рязката заповед на Панамон бързо се надигнаха. Следите бяха оставени преди няколко часа и, ако се съдеше по лъкатушенето им, те щяха да успеят да настигнат лесно Орл Фейн. Панамон едва прикриваше злорадото си ликуваме, което се излъчваше от съживеното му тяло при вида на края на продължителното преследване. Без да кажат дума повече тримата поеха с мрачна решителност на север. Този ден те щяха да заловят Орл Фейн.