Двамата се озоваха на външния край на Вейл, където вече ясно се виждаше как пътеката се вие през големи гъсти храсталаци, почти непроходими за човешки крак. Високият спътник внезапно спря, закова се на място, наведе глава и изостри слух. Флик се спря до него и зачака мълчаливо. Вслушваше се напрегнато, но не долавяше нищо. Стори му се, че бяха стояли застинали неподвижно цяла вечност, когато накрая огромният мъж се извърна към по-малкия си спътник.
— Бързо. Да се скрием в храстите пред нас. Хайде, тичай!
Той дърпаше и влачеше Флик след себе си, докато бягаше към високия храст. Уплашен, Флик запрепуска към храсталака. Торбата му се удряше бясно в гърба, а металните сечива дрънчаха. Странникът се обърна, грабна му торбата и я пъхна под дългия си плащ.
— Тихо! — изсъска той. — Хайде, тичай! И нито гьк!
Тичаха бързо към тъмната стена на листака пред тях н високият мъж припряно теглеше Флик през преплетените клони, които ги шибаха по лицата. Изтегли го грубо в средата на голям гъст шубрак, където се спряха и задишаха тежко. Флик хвърли поглед на спътника си и го видя, че наднича през гъсталака и се оглежда. Взираше се нагоре към листата, през които прозираше нощното небе. То приличаше на тъкан, покрита с безразборно съшити и различни по големина кръпки. Човекът от Вейлската долина проследи погледа на другия и му се стори, че небето е ясно. Единствено неизменните звезди му намигаха, докато наблюдаваше и чакаше. Изминаха минути. Понечи да каже нещо, но силната ръка на странника го сграбчи предупредително за рамото и не му позволи да си отвори устата. Флик остана неподвижен. Гледаше нощта и напрягаше слух, за да долови някакъв звук на някаква опасност. Но не чуваше нищо, освен собственото см тежко дишане и тихия полъх на вятъра, който се провираше през гъстите клони на скривалището им.
После, точно когато Флик се канеше да седне, за да отпусне уморените си крака, небето над него внезапно се закри от нещо огромно и черно, което се понесе над главите им и после изчезна. Минута по-късно отново се появи. Кръжеше бавно, сякаш без да помръдва. Сянката му висеше зловещо над двамата скрити пътници, сякаш се канеше да връхлети върху тях. Внезапно чувство на ужас обзе Флик и го оплете в стоманена мрежа, а той се мъчеше да се освободи от страхотното обезумяване, което го притискаше. Нещо сякаш пълзеше надолу в гърдите му и изтласкваше бавно въздуха от белите му дробове. Отвори широко уста и се опита да поеме дълбоко глътка въздух. Пред погледа му ясно се мярна черен образ, изпъстрен с червено, ръце, които завършваха с животински нокти, и огромни крила, образ на нещо толкова зло, че със самото си присъствие застрашаваше крехкия му живот. За момент му се стори, че ще започне да крещи, но ръката на странника го сграбчи здраво за рамото и го измъкна от гибелната бездна. Сянката изчезна точно така внезапно, както се беше появила. Остана само спокойното небе.
Ръката върху рамото на Флик постепенно се отпусна и човекът от Вейлската долина бавно се свлече на земята с обезсилено от избилата го студена пот тяло. Високият странник седна тихо до спътника си и през лицето му пробягна лека усмивка. Постави дългата си ръка върху ръката на Флик и я погали, сякаш беше ръка на дете.
— Хайде, млади приятелю — прошепна той. — Ти си жив и нищо ти няма, а Вейл е точно пред нас.
Флик вдигна глава към спокойното лице на другия. Поклати бавно глава с разширени от ужас очи.
— Това нещо! Какво беше това ужасно нещо?
— Просто сянка — отвърна мъжът спокойно. — Но не му е нито мястото, нито времето, да се занимаваме с подобни неща. Ще говорим за това по-късно. Единственото, което искам сега, е малко храна и топлина, преди да съм загубил всякакво търпение.
Помогна на Флик да се изправи на крака и му подаде торбата. После направи широк жест с покритата от плаща ръка и показа, че е готов да го следва ако младежът няма нищо против да го води. Когато излязоха от прикритието на гъсталака, Флик беше изпълнен с лоши предчувствия и тревожно погледна нощното небе. Имаше чувството, че всичко, което се беше случило, е плод на прекалено разпаленото му въображение. Замисли се сериозно над преживелиците си и бързо реши, че каквато и да е била причината, това му е предостатъчно за една вечер. Първо този непознат гигант, а после тази ужасяваща сянка. Негласно се зарече друг път да мисли два пъти преди да тръгне на път през нощта толкова далеч от сигурността на Вейл. След няколко минути дърветата и гъсталакът започнаха да се разреждат и в тъмнината заблещука жълта светлина. Докато се приближаваха, неясните форми на сградите започнаха да се очертават в мрака като квадратни и правоъгълни масивни фигури. Пътеката се разшири в по-равен черен път, който водеше направо в селцето.