— Дотук се справихме добре — усмихна се той — ще се справим и с останалата част от пътя, ако успея да те вдигна от земята.
— Подлостта на някои хора е безгранична — Флик поклати скептично глава с привидно възмущение и с мъка се изправи на крака. Погледна въпросително Ший — Мениън…?
— Загубихме го… Не знам къде.
Флик отвърна поглед. Усети горчивото разочарование на брат си, но не искаше да признае пред себе си, че не им беше по-добре без принца планинец. Инстинктивно изпитваше недоверие към Мениън, но той беше спасил живота му в гората, а това беше нещо, което Флик не можеше да забрави лесно. Позамисли се малко и после потупа брат си по рамото.
— Не се притеснявай за този мошеник. Той пак ще се появи, и то в най-неподходящия момент, може би.
Ший кимна мълчаливо и те прехвърлиха разговора към това, което им предстоеше да свършат. Единодушни бяха, че е най-добре да вървят на север, докато стигнат Сребърната река, която се влива в Езерото на дъгата, и после да тръгнат нагоре по течението й до Анар. Ако имаха късмет, Мениън също щеше да тръгне по реката и да ги настигне след няколко дни. Опитът му на скитащ из горите ловец щеше да му помогне да се измъкне от Черните дъбове, след което да открие следите им и да ги настигне, където и да бяха. Ший не искаше да изоставя приятеля си, но беше достатъчно благоразумен и си даваше сметка, че всеки опит да го търсят в Черните дъбове може само да им навлече неприятности. Освен това опасността, с която можеха да се сблъскат, ако бъдат открити от дирещите ги Носители на черепи, беше много по-голяма от опасностите, в които Мениън можеше да изпадне, дори в тази гора. Нямаха друг избор освен да продължат пътя си.
Двамата вървяха бързо през покритата със зеленина спокойна равнина, и се надяваха до свечеряване да стигнат до Сребърната река. Следобедът вече преваляше, а те нямаха никаква представа колко още път им остава до реката. В светлината на слънцето, което им служеше като водач, те се чувстваха по-сигурни за местонахождението си, отколкото в мъгливите очертания на Черните дъбове, където трябваше да се осланят на чувството си за ориентация, а на него не винаги можеха да разчитат. Вървяха безгрижно, осветявани от слънчевите лъчи, които не бяха виждали толкова много дни и с леко сърце от неизреченото чувство на благодарност, че все още са живи след мъчителните преживявания край Блатото на мъглите. Малки животинки и летящи високо в небето птици се разбягваха подплашени при появата им. В един момент на Ший му се стори, че в гаснещата светлина на следобедното слънце зърна далеко на изток дребната, прегърбена фигура на старец, който бавно се отдалечава от тях. Но при тази тъмнина и от това разстояние не можеше да бъде сигурен в очите си, пък и секунда по-късно вече не виждаше никого. Флик не беше забелязал нищо и случката беше забравена.
В сумрака съзряха дълъг, тесен като лента поток, който течеше на север. Бързо разбраха, че това е приказната Сребърна река, източник на удивителното Езеро на дъгата на запад и на хилядите разправяни край светлината на огъня приключенски разкази. Говореше се, че имало легендарен Крал на Сребърната река, чиито богатства и власт били неописуеми, но единственият смисъл на живота му бил да се грижи за водите на голямата река, за да продължават те да текат волни и чисти, както за хората, така и за животните. В приказките се разказваше, че той рядко бил виждан от пътници, но винаги бил там, готов да помогне на някой, изпаднал в беда, или да накаже някой, смутил покоя на царството му. Когато забелязаха реката, единственото, което Ший и Флик можеха да кажат за нея беше, че тя изглеждаше много красива в гаснещата светлина и искреше с бледосребрист блясък, заради който беше получила името си. Когато най-после стигнаха до брега й вече беше станало толкова тъмно, че не можеха да видят колко бистри са водите й. Но след като ги опитаха решиха, че са достатъчно чиста и стават за пиене.
Откриха малка затревена полянка на южния бряг на реката, под широко разперените клони на два стари клена, които предлагаха чудесно място за пренощуване. Дори този кратък преход на следобеда ги беше уморил и те предпочетоха да не рискуват и да не продължават пътя си в тъмнината през тази открита местност. Запасите им почти се бяха изчерпали и след като ги довършеха тази вечер, трябваше да ловуват, ако искаха да ядат. Посърнаха при тази мисъл. Единствените ловни оръжия, които бяха взели със себе, бяха късите ножове, а те едва ли щяха да им свършат добра работа. Мълчаливо изядоха последните си запаси без да палят огън, за да се стоплят, защото той можеше да издаде присъствието им. Луната се беше показала наполовина, а нощта беше безоблачна и хилядите звезди в безкрайната галактика грееха с ослепителна белота и осветяваха реката и земята отвъд нея със загадъчен, тъмнозелен блясък. След като свършиха с вечерята Ший се обърна към брат си: