— Замислял ли си се за цялото това пътуване, за бягството ни — попита той. — Искам да кажа, какво всъщност правим?
— Глупаво е да си задаваш тези въпроси — протестира остро другият. Ший се усмихна и кимна с глава:
— Наистина е глупаво. Но търся оправдание пред себе си, а задачата не е никак лека. Разбирам повечето от нещата, които ни каза Аланон за опасността, на която са изложени потомците на Меча. Но какъв е смисълът да се крием в Анар? Това същество Брона сигурно търси нещо друго освен Меча на Шанара, за да си навлича всичките тези неприятности и да издирва потомците на елфи от рода Шанара. Какво иска то… Какво би могло да бъде?
Флик вдигна рамене и хвърли камъче в бързите, надиплени от леки вълнички, води на река. Неговите мисли също бяха объркани и не можеше да предложи някакъв смислен отговор.
— Може би иска да завладее всичко — подхвърли той неопределено. — Всеки, който се сдобие с малко власт, рано или късно започва да желае всичко, не мислиш ли?
— Несъмнено — съгласи се колебливо Ший. Мислеше си, че този особен вид алчност беше докарала расите дотам, докъдето бяха стигнали след продължителните ожесточени войни, които едва не бяха унищожили всяка форма на живот. Но след последната война бяха изминали много години и появата на тези изолирани, обособени общности, които не контактуваха помежду си, май беше някакъв отговор на продължителното търсене на мир. Обърна се към наблюдаващия го Флик:
— Какво ще правим, когато стигнем там, накъдето сме се запътили? — Аланон ще ни каже — отговори брат му неуверено.
— Не може вечно Аланон да ни казва какво да правим — отвърна бързо Ший. — Освен това все още не съм убеден, че ни каза истината за себе си.
Флик изрази съгласието си с кимване на глава и си спомни първата смразяваща кръвта му среща с мрачния гигант, който го беше подмятал като парцалена кукла. Тогава поведението му го порази. Държа се като човек, който беше свикнал да постига своето и то когато и както той намери за добре. Неволно потръпна при спомена за Носителя на черепи, който насмалко не го бе открил, и си даде сметка, че всъщност Аланон го беше спасил.
— Не съм сигурен, че искам да знам истината за каквото и да било. Не съм сигурен, че ще мога да разбера нещо — промърмори тихо Флик.
Ший се изуми от думите му и погледна осветените от луната води на реката.
— Нищо чудно да сме само някакви нищожни човечета за Аланон — призна той — но от сега нататък няма да правя нищо, без да имам някаква причина за това!
— Може да е така — долетя до него гласът на брат му. — Но може и… — после потъна злокобно в тихите звуци на нощта и на реката.
Ший предпочете да прекъсне разговора на тази тема. Двамата легнаха и бързо заспаха. Уморените им мисли се оттеглиха бавно в ярките, цветни сънища на краткотрайния свят на съня. В това безопасно, пасивно измерение на фантазията уморените им мозъци можеха да се отпуснат, да се освободят от потисканите страхове за утрешния ден и да ги оставят да се появят под каквато си искат форма и там, в този най-затънтен олтар на човешката душа, те да бъдат посрещнати насаме и преодолени. Но въпреки успокоителните шумове на живота около тях и тихото утешително ромолене на проблясващата Сребърна река, което притъпяваше безпокойствата им, те не можеха да избягат от този досаден, разяждащ призрак на страха. Той се прокрадваше в света на сънищата им и чакаше с отегчена, злобна усмивка, защото много добре знаеше докъде се простират границите на издръжливостта им. И двамата спящи от време на време се мятаха неспокойно, неспособни да се отърсят от присъствието на наглото привидение, окопало се дълбоко в тях по-скоро като мисъл, отколкото като образ.
Може би същата тази сянка на предупреждение, на необяснимо предчувствие за страх, обладала неспокойното съзнание на младежите от Вейл, ги сепна в един и същи миг. Сънят си беше отишъл. Въздухът беше наситен със смразяващо, вцепеняващо безумие. То ги беше сграбчило здраво и беше започнало да ги души. Веднага го познаха. Седяха неподвижно и се вслушваха в безшумната нощ. Обзе ги паника. Минутите се нижеха, но нищо не се случваше. Въпреки това те не помръдваха, изострили сетива за звуците, които знаеха, че ще се появят. После чуха ужасяващото пляскане на огромните криле. Погледнаха към откритата река и видяха тромавото безмълвно тяло на Носителя на черепи. То долетя почти грациозно от равнината отвъд реката на север и се понесе направо към укритието им. Младежите от Вейл се вцепениха от ужас. Не можеха да мислят, камо ли да помръднат и гледаха как съществото намаляваше разстоянието до тях. Какво от това, че то още не ги беше забелязало, а може би дори не знаеше, че бяха там. След няколко секунди щеше да ги види, а братята нямаха нито време да избягат, нито място да се скрият. Никаква възможност за спасение. Ший усети как устата му пресъхва и някъде в обърканите му мисли проблесна спомен за камъните на елфите, но мозъкът му беше скован. Седеше парализиран и заедно с брат си чакаше края.