В съзнанието им гласът прозвуча по-силен, по-властен. Не можеха да се противопоставят на чувството на умора, толкова приятно и желано, че се изтегнаха послушно на мекия затревен бряг. Фигурата пред тях започна бавно да се променя и да приема нови очертания. През замъглените им полузатворени клепачи им се стори, че старецът се подмладява, а и дрехите му бяха други. Ший започна да мърмори тихо, опитвайки се да остане буден, за да разбере какво става, но секунди по-късно и двамата от Вейл бяха заспали.
В съня си се понесоха като облаци през забравените слънчеви и щастливи дни в спокойната гориста земя на дома, който бяха напуснали преди толкова много дни. Отново газеха в хладните води на огромната река Рапахаладран. В миг страховете и грижите им бяха пометени. Вървяха по гористите хълмове и долини на местността с непозната досега свобода. В съня си докосваха, сякаш за пръв път, всяко растение и животно, всяка птичка и насекомо и сякаш едва сега ги усетиха като живи същества, всяка и всяко със своята значимост, независимо от големината. Носеха се и бродеха като вятъра, усещаха мириса на свежата земя, виждаха красотата на живота, която природата беше дала на това място. Всичко се беше превърнало в калейдоскоп от цвят и мирис, а до съзнанието им долитаха само нежни звуци — звуците на необятността и спокойствието на местността. Забравени бяха дългите, тежки дни на пътуването през покритата с мъгла Клийтска долина, забравена беше земята без слънце, където животът беше загубена душа, която се скита безнадеждно в една умираща земя. Забравена беше тъмнината на Черните дъбове, влудяващата безкрайност на огромните дървета, които ги криеха от слънцето и небето. Изчезна споменът за Духа на мъглите и за преследващия ги Носител на черепи, упорит, неуморен в диренето Младежите от Вейл плуваха в свят, в който ги нямаше страховете и грижите на реалния свят. През тези часове времето потъна в блаженото спокойствие на прелестна дъга, изписана мимолетно на небето след излял се гняв на внезапно разразила се буря.
Не знаеха колко време бяха прекарали в света на сънищата, нито какво им се беше случило през това време. Знаеха само, отпуснали се в ленивото пробуждане, че вече не бяха на края на Сребърната река. Знаеха също, че времето бепе ново и някак по-различно. Усещаха се напрегнати, но необезпокоявани от грижи.
Когато бавно се събуди, Ший осъзна, че е заобиколен от много хора, които го наблюдаваха и чакаха. Надигна се бавно и се подпря на лакът. Замъгленият му поглед долови групи от малки фигури наоколо, приведени някак напрегнато. От размазания фон се появи висока внушителна фигура, с падащи свободно дрехи, която се надвеси над него и постави широката си ръка на слабото му рамо.
— Флик — извика той, започнал да идва на себе си. Разтърка сънените си очи и премигна. Мъчеше се да различи чертите на приведената фигура.
— Сега си в безопасност, Ший — гърленият глас сякаш се изтърколи от размазаната фигура. — Това е Анар.
Ший отново премигна бързо, помъчи се да стане, но едрата ръка го притисна надолу. Погледът му започна да се прояснява и той съзря до себе си, пробуждайки се от дълбокия сън, полуприведеното тяло на брат си. Около тях бяха наклякали фигури на мъже, които Ший веднага разбра, че са джуджета, Очите му се спряха върху лицето на фигурата до него и в момента, в който зърна металната ризница, която покриваше протегнатата към рамото му ръка, разбра, че пътуването до Анар беше приключило. Те бяха открили Кълхейвън и Балинор. Мениън Лий не стигна толкова лесно до края на пътуването си до Анар. Обзе го паника, когато разбра, че е разделен от двамата от Вейл. Не се страхуваше за себе си. Страхуваше се, че на братята Омсфорд може да се случи най-лошото, ако им се наложи сами да търсят пътя си в мъгливите Черни дъбове. Развика се отчаяно, без резултат, препъвайки се невиждащ в тъмнината, докато прегракна. Накрая беше принуден да си признае, че при тези условия търсенето е напразно. Изтощен, продължи да върви през гората в посока, която беше убеден, че го води към откритата равнина. Успокояваше се донякъде с мисълта, че като се съмне, ще открие другите. Прекара в гората повече време, отколкото очакваше. Измъкна се призори и накрая се тръшна на поляната. Излязъл беше на юг от спящите братя, макар тогава да него знаеше. Издръжливостта му беше преминала всякакви граници и сънят го връхлетя толкова бързо, че не можеше да си спомни нищо след чувството на бавно и леко отпускане, когато се стовари във високата трева и потъна в съня. Струваше му се, че е спал много дълго, а всъщност се събуди само няколко часа след като Ший и Флик се бяха запътили към Сребърната река. Убеден, че се намира доста на юг от мястото, към което групата беше вървяла известно време в Черните дъбове, Мениън бързо реши да тръгне на север и да се опита да пресече пътя на спътниците си преди да са стигнали до реката. Сигурен беше, че ако не успее да ги открие дотогава, те ще продължат да се лутат в лабиринта на гората.