Младежите от Вейл бяха облечени в дадените от джуджетата дрехи на обитаващите гората хора. Загърнали се бяха в топлите полу-наметала, за да се предпазят от студа на ранното утро. Носеха и късите ловни ножове, които бяха взели от Вейл, затъкнати в кожените им колани. Торбите им бяха здравата натъпкани, но съобразени с дребния ръст на хората от Вейл. Местността, през която щяха да преминат, предлагаше една от най-добрите възможности за лов в цялата Северна земя и само няколко малки, приятелски настроени към Аланон и| джуджетата, общности. Но тя беше дом и на гномите отколешни ожесточени врагове на джуджетата. Имаше някаква надежда малката група да успее да се възползва от преимуществото си, да се прокрадне тайно и да избегне сблъсъците с гномите ловци. Ший грижливо беше прибрал камъните на елфите в кожената им торбичка, без да ги показва на никого. Аланон не беше споменавал за тях след пристигането си в Кълхейвън. Дали беше просто забравил или си имаше някакви други основания? Както и да е. Ший нямаше никакво намерение да се отказва от единственото действително мощно оръжие, което притежаваше и държеше торбичката скрита в куртката си.
Мениън Лий беше на няколко ярда от братята и вървеше отпуснато. Облечен беше в небиещи на очи ловни дрехи с цвят, който се сливаше с местността и бяха възможно най-удобни за задачата му на следотърсач и ловец. Обувките му бяха направени от мека кожа и намазани с най-различни масла. Така той можеше хем да се придвижва крадешком, без да бъде чут, хем да стъпва по най-коравата почва, без да наранява ходилата си. Големият меч беше пристегнат в ножницата на кокалестия му гръб, а яката му дръжка проблясваше слабо в светлината на ранното утро и се поклащаше от непрестанното движение. През рамото си беше преметнал дългия ясенов лък, любимото му оръжие по време на лов.
Балинор беше облечен в обичайното дълго ловно наметало, което обвиваше плътно високата му, едра фигура, със спусната около главата качулка. Отдолу беше ризницата, която проблясваше ярко всеки път, когато раменете му се показваха изпод прикритието на наметалото. В колана си беше затъкнал дълъг ловен нож и най-огромния меч, който младежите от Вейл бяха виждали в живота си. Беше толкова голям, че им се струваше, че само с един замах на страховитото си острие, той би посякъл всекиго. В момента беше скрит под наметалото, но братята бяха забелязали как тази сутрин той, преди да дойде при тях, го прикачи към колана си.
Най-после Аланон се появи от заседателната зала, придружен от гъвкавите фигури на двамата елфи. Без да се спре, поздрави всички с добро утро и им каза да се подредят в колона по един за похода. После строго ги предупреди, че след като пресекат Сребърната река на няколко мили пред тях, ще навлязат в патрулирана от гноми страна, така че е желателно всякакви разговори да бъдат сведени до минимум. Пътят им ще ги изведе от реката направо на север през горите на Анар до планините, които се простират отвъд. В тази неравна местност вероятността да бъдат забелязани е по-малка, отколкото ако пресекат равнините, които се намират на запад и теренът на които е определено по-равен и приятен. Основното за успеха им е да останат незабелязани. Ако целта на пътуването им стане известна на Господаря на магиите, с тях ще е свършена Ще се движат само през деня, когато горите и планините ще ги прикриват. Ще правят нощни преходи, с риск да бъдат открити от издирващите ги Носители на черепи, само когато се наложи да прекосяват равнините, намиращи се на много мили на север.
Вождът на джуджетата беше избрал за представител в експедицията Хендъл, необщителният тип, който беше спасил Мениън от сирената. Хендъл, който беше най-запознат е тази част на местността, изведе групата от Кълхейвън. До него вървеше Мениън, който обелваше по някоя и друга дума само от време на време, гледаше да не се пречка в краката на начумереното джудже и всячески се мъчеше да не привлича вниманието му върху себе си. На няколко крачки зад тях вървяха двамата братя елфи, грациозно и леко със стройните си фигури. Те разговаряха с тихи напевни гласове, които успокояваха Ший. И двамата носеха дълги ясенови лъкове, подобни на лъка на Мениън. Не бяха с наметала, а само в странните, прилепнали към тялото им облекла, с които бяха предишната вечер на заседанието. Ший и Флик ги следваха, а зад двамата младежи от Вейл вървеше мълчаливият водач на групата. Движеше се с приведено към земята лице. Широките му крачки изминаваха разстоянието без никакво усилие. Най-отзад беше Балинор. И Ший и Флик бързо разбраха, че са поставени в средата на групата, за да им бъде осигурена максимална защита. Ший усещаше, че другите осъзнават колко ценен беше той за успеха на мисията, и в същото време го тормозеше усещането, че го смятат за неспособен да ос защитава в случай на истинска опасност. Групата стигна до Сребърната река и я прекоси на едно тясно място, където над проблясващата вода имаше здрав дървен мост. Веднага след като минаха по него всички разговори спряха и всички очи се вторачиха неспокойно в гъстата гора около тях Теренът все още беше относително равен, а пътеката криволичеше през голямата гора и ги водеше неотклонно на север. Сутрешното слънце се промушваше с дългите са серпентинени лъчи през пролуките на гъстите клони и от време на време осветяваше лицата им, стопляйки ги за миг в студения въздух на гората. Потъналите в обилна роса окапали листа н клонки образуваха под краката им дебел килим, който приглушаваше шума от стъпките им. Отвсякъде бяха „обиколени от звуците ни живота. Чуваха ги, въпреки че единственото, което виждаха, биха пъстроцветни птички я няколко катерички, пило подскачаха игриво от клон на клон в короните на дърветата и от време на време обсипваха минаващите под тях пътници с дъжд от жълъди и клонки. Дърветата пречеха на мъжете да виждат всичко, което ги заобикаляше. Те бяха огромни, с размери от три до десет фута в диаметър, а дебелите им корени се подаваха от дънерите като гигантски въжета. От никъде нямаше видимост и трябваше да се осланят единствено на това, че Хендъл познаваше местността и че Мениън Лий откриваше пътеката, която ги водеше през лабиринта на растителността.