— Що за човек е Ивънтайн? — питаше Флик, когато Ший ги доближи. — Чувал съм, че го смятат за най-великия крал на елфите и всички го уважават. Какво представлява, той като човек?
Дюрън се усмихна широко. И Дейъл се разсмя весело на въпроса, намирайки го малко странен и неочакван. — Какво можем да кажем за собствения си братовчед?
— Той е велик крал — отговори Дюрън сериозно след кратък размисъл. — Другите монарси и вождове биха казали, че е много млад за крал. Но е прозорлив и най-важното, върши точно това, което трябва, преди да е станало прекалено късно. Радва се на обичта и уважението на всички елфи. Всички са готови да го последват навсякъде, да направят всичко, което ги помоли. А това е истински късмет за цялата ни общност. Старей шините от съвета предпочитат да не обръщат внимание на другите земи и да продължават да си живеят изолирани. Абсолютна глупост, но те просто се страхуват от нова война. Само Ивънтайн им се противопоставя, на тях и на политиката им. Той знае, че единственият начин да се избегне една война, от която всички се страхуват, е да се нанесе изпреварващ удар и да се отсече главата на застрашаващия враг. Това е една от причините, поради които тази мисия е толкова важна — трябва да се направи нещо, което да възпре нашествието, преди да се е разраснало в повсеместна война.
Мениън беше минал от другата страна на малкия лагер и седна при тях точно навреме, за да чуе последните думи.
— Какво знаеш за Меча на Шанара? — попита той любопитно.
— Всъщност много малко — призна Дейъл, — макар че за нас това е история, а не легенда. Мечът винаги е бил обещание на елфския народ да не се страхува от съществата от света на духовете. Винаги е било считано, че краят на Втората война на расите е сложил и край на заплахата, и то веднъж завинаги. До тази причина никой не е обръщал внимание на факта, че цялото потомство на Шанара е измряло с течение на годините, с изключение на малцина, като Ший, за когото никой не знае, фамилията на Ивънтайн, нашата фамилия, станала владетелка почти преди сто години — при Елеседилите. Мечът останал в Паранор, забравен почти от всички до сега.
— Каква е силата на Меча? — упорстваше Мениън, прекалено настойчиво, по мнението на Флик, който хвърли на Ший многозначителен поглед.
— Не знам отговора на този въпрос — призна Дейъл и погледна Дюрън, който само сви рамене и поклати глава. — Като че ли само Аланон го знае.
В този момент всички погледнаха към високата фигура, която разговаряше сериозно с Балинор от другата страна на поляната. После Дюрън се обърна към останалите:
— Имаме късмет, че с нас е Ший — потомък на рода Шанара. Той ще съумее да разгадае тайната на силата на Меча, когато успеем да го вземем и с тази сила ще можем да сразим Господаря на мрака, преди той да е успял да подпали унищожителната война.
— Искаш да кажеш, ако успеем да го вземем — поправи го бързо Ший. Дюрън оцени забележката му, засмя се одобрително и кимна утвърдително.
— Все още има нещо, което не пасва както трябва — заяви Мениш тихо, стана ненадейно и тръгна да си търси място за спане. Ший го наблюдаваше как се отдалечава и усети, че е на същото мнение, но не знаеше какво могат да направят. В момента му се струваше, че надеждата им за успех в издирването на Меча е толкова малка, че предпочете да си мисли само за приключването на пътуването им до Паранор. Прогони мислите си за това, което може да се случи после.
Групата се събуди с пукването на зората и отново тръгна по виещата се пътека, с Хендъл най-отпред. Джуджето ги водеше с бърза крачка през множеството големи дървета и тучната зеленина, която ставаше все по-гъста и по-гъста колкото по навътре навлизаха в Анар. Пътеката започна да се изкачва, което показваше, че доближават до планините по протежението на централен Анар. Някъде по на север щяха да прекосят високите хребети, за да стигнат до равнините на запад, които се простират между тях и палатите на Паранор. Колкото по-дълбоко навлизаха в територията на гномите, толкова по-неспокойни ставаха. Завладя ги неприятното чувство, че някой непрекъснато ги дебне, скрит в гъстата гора и изчаква подходящия момент, за да ги нападне. Само Хендъл изглеждаше спокоен, очевидно освободен от страховете им защото познаваше местността. Вървяха без да говорят, а очите им претърсваха гората около тях. Към обед пътеката тръгна рязко нагоре и групата започна да се изкачва. Тук дърветата растяха доста нарядко и шубракът беше рехав. Небето вече се виждаше ясно през дърветата, тъмносиньо, абсолютно чисто, без никаква следа от облаче. Слънцето беше топло и ярко, лъчите му се промъкваха през разпръснатите дървета и огряваха цялата гора. Тук-там се появяваха малки групички от скали и теренът се издигаше във високи върхове и назъбени хребет Явно приближаваха южния сектор на планината в централен Анар. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова въздухът ставаше по-хладен, а дишането им по-трудна След няколко часа групата стигна до много гъста борова гора, толкова гъста, че беше невъзможно да виждат на разстояние повече от двадесет-тридесет стъпки пред тях. Напред стръмни скали се издигаха на неколкостотин ярда и се извисяваха в синевата на следобедното небе. Гората се простираше във всички посоки и свършваше при високите канари. Когато излезе на една поляна Хендъл даде кратка почивка и поприказва няколко минути с Мениън, като ту сочеше към гората, ту към канарите. Очевидно се консултираше с него за нещо. Аланон отиде при тях, после махна на останалите да се съберат в тесен кръг.