— Името на горите, които ще прекосим, е Волфсктааг, ничия земя, както за джуджетата, така и за гномите. — обясни Хендъл тихо. — Избрахме този път заради по-малката вероятност да се сблъскаме с ловен патрул на гномите, нещо, което неминуемо би завършило с ожесточена битка. Говори се че Волфсктаагската планина се населява от същества от друг свят. Голям майтап, нали?
— Карай по въпроса — сряза го Аланон.
— Въпросът е — продължи Хендъл, като се направи, че не е забелязал забележката на историка, — че преди около петнадесетина минути бяхме забелязани от един, а може да са били и двама, гноми разузнавачи. Нищо чудно и други да се навъртат наоколо, кой знае. Планинецът казва, че е забелязал признаци, които говорят за голяма група. Няма никакво съмнение, че разузнавачите ще докладват за нас и бързо ще повикат помощ, затова ще трябва да вървим бързо.
— И което е още по-лошо — добави нетърпеливо Мениън — следите показват, че някъде пред нас има още гноми — зад тези дървета или в тях.
— Може да е така, но може и да не е така, планинецо — изрепчи му се Хендъл. — Дърветата растат по този начин на още почти една миля до стръмните скали. След гората пътеката навлиза в Прохода на примката, входът към Волфсктааг. Трябва да минем оттам. Всеки друг път ще ни коства още два дни и е почти сигурно, че ще налетим на гномите.
— Стига спорове — извика Аланон. — Да се измъкваме бързо. Когато минем от другата страна на прохода ще навлезем в планината. Гномите няма да ни последват там.
— Много оптимистично, няма що — измърмори Флик под носа си.
Групата навлезе в скупчените нагъсто дървета на боровата гора, в колона по един, и тръгна лъкатушейки сред грапавите, неравномерно разпръснати стволове. Изсъхнали иглички бяха нападали, струпани на купчинки, по цялата земя и образуваха мек килим, който поглъщаше шума от стъпващите по него крака. Дърветата със светла кора се издигаха високи и стройни. Завършваха с корони, наподобяващи оплетена от паяк паяжина, която украсяваше ясносиньото небе с филиграни с омайващи форми. Групата лъкатушеше упорито напред през лабиринта от стволове и клони и следваше неотклонно Хендъл, който бързо избираше пътя им, без да се колебае. Не бяха изминали и няколкостотин ярда, когато Дюрън бързо ги доближи и им направи знак да мълчат. Оглеждаше се подозрително и явно душеше нещо. — Дим — веднага извика той. — Те са подпалили гората.
— Не подушвам никакъв дим — заяви Мениън, душейки внимателно въздуха.
— Ти просто нямаш силното обоняние на елфите — отбеляза важно Аланон. Той се обърна към Дюрън. — Можеш ли да кажеш къде са го запалили?
— И аз подушвам миризмата на дим — каза замислено Ший изумен, че собствените му сетива са също толкова остри колкото на елфите.
Близо минута Дюрън въртя глава във всички посоки и се опитваше да уточни откъде идва миризмата на дим.