— Не разбирам защо са намислили да ни спрат — намеси се бързо Балинор. — Тези скали са почти отвесни. Никой не би могъл да ги изкачи без продължително опасно катерене. Гномите не са имали достатъчно време да стигнат ей-там до високото, след като са ни забелязали.
Аланон поклати замислено глава. Явно и той си мислеше същото и не можеше да разбере какво им готвеха гномите. Мениън Лий заговори нещо тихо на Балинор. После внезапно остави групата, насочи се към входа на прохода, където стените на канарите се стесняваха рязко, и започна да разглежда внимателно земята. Горещината беше станала толкова непоносима, че бяха принудени да се доближат още малко до входа на прохода. Всичко все още беше замъглено от облаците бял дим, които се носеха откъм загиващата гора и се разпръсваха бавно във въздуха. Изминаха дълги минути докато шестимата чакаха завръщането на Мениън и Дюрън. Все още можеха да виждат как слабият планинец изучава земята при входа на прохода, високата му фигура неясно очертана в наситения с дим въздух. Накрая той се изправи и тръгна бавно към тях. Почти веднага след него се появи и връщащият се елф.
— Има следи от стъпки, но никакви друга признаци на живот в прохода — докладва Дюрън. — Явно нищо не е пипано до най-тясното място. Не продължих по-нататък.
— Има нещо друго — намеси се бързо Мениън. — При входа на прохода открих две ясни редици от отпечатъци на стъпки, които водят навътре и две други, които водят навън. Следите са от крака на гноми.
— Трябва да са се промъкнали преди нас и после са излезли и заели позиции близо до стените от канари. А ние сме допуснали груба грешка, че сме се заклещили в средата. — каза ядосано Балинор. — Но ако те са били там преди нас, какво…?
— Нищо няма да разберем, ако седим тук и умуваме — заключи възмутено Аланон — само ще тънем в догадки. Хендъл, тръгвай най-отпред, след теб планинеца, а останалите да следват в досегашния ред.
Якото джудже тръгна до Мениън и острите им очи се впиваха във всеки камък, който очертаваше виещата се пътека, докато се стесняваше в Прохода на примката. Другите вървяха на няколко крачки зад тях и хвърляха преценяващи погледи към неравния терен, който ги заобикаляше. Ший рискува и погледна бързо назад. Видя, че Аланон го следва отблизо, но Балинор не се виждаше никакъв. Очевидно Аланон отново беше оставил обитателя на граничната зона да охранява гърба на колоната в края на горящата борова гора, да наблюдава дали останалите някъде зад тях гноми ловци не са намислили някакъв начин на действие, който да ги погуби. Ший инстинктивно усещаше, че са хванати в капан, усърдно подготвен за тях от лукавите гноми и всичко, което им оставаше, беше да открият как точно ще се задейства.
В първите стотина ярда пътеката се изкачваше рязко, после постепенно изтъняваше и така се стесняваше, че между скалите беше невъзможно да се промъкне повече от един човек. Проходът не беше нищо друго, освен дълбока ниша в предната част на канарата. Скалите от двете й страни се накланяха толкова навътре, че почти се допираха и образуваха нещо като свод високо над главите им. Една единствена тънка ивица от синьото небе струеше надолу към тях и осветяваше слабо виещата се, отрупана с камъни, пътека. Напредваха много бавно, защото водачът им се оглеждаше за поставени от гномите капани. Ший нямаше представа какъв участък Дюрън беше успял да разузнае, но той явно не се бе осмелил да навлезе в местността, която Хендъл беше нарекъл Възела. Досещаше се за произхода на името. Проходът беше ужасно тесен и пораждаше у човек тягостното усещане за възела на примката на палач и злата участ на осъден на смърт. Чуваше тежкото дишане на Флик почти в тила си и изпитваше неприятното чувство, че се задушава от близостта на скалите. Движеха се бавно напред, леко приведени, за да избегнат допира с острите им като бръснач издатини.
В един момент намалиха още повече ход и се скупчиха заедно. Ший чу зад тях плътния глас на Аланон, който роптаеше, искаше да разбере какво се е случило, настояваше разпалено да мине пред тях. Но в тези тесни участъци беше невъзможно някой да му направи път. Ший надзърна напред и забеляза пред водачите силен лъч от светлина. Явно пътеката най-после се разширяваше. Почти се бяха освободили от Прохода на примката. Но после, точно когато ся помисли, че са стигнали до безопасността на другия край, се чуха силни викове и цялата колона спря. Гласът на Мениън проряза полумрака изненадано и ядосано. Това накара Аланон да изругае тихо и гневно и да нареди на групата да продължи напред. За момент нищо не се случи. Отново тръгнаха бавно напред и навлязоха в широко открито пространство, засенчено от стените на канарите. Внезапно стръмните скали се раздалечаваха рязко и разкриваха обляно в слънчева светлина небе.