Пътят започна да се изкачва и стеснява, а големите дървета на гората и гъстите храсталаци прилепнаха в плътни стени. Мениън добросъвестно беше следил белите ленти плат и не се съмняваше, че те сочат правилната посока. Но след като пътят стана забележимо по-труден от преди, той, без да се усети, започна сам да проверява. Беше почти обяд, когато пътеката неочаквано се разклони и изненаданият Мениън се спря.
— Странно. Разклонение в пътя, а никакъв знак. Не мога да разбера защо Аланон е отминал, без да остави знак.
— Нещо трябва да се е случило на знака — каза Ший и въздъхна тежко. — Кой път да поемем?
Хендъл изучаваше внимателно земята. По пътеката, която водеше нагоре към хребета имаше следи от минаването на някой. Неотдавна паднали клонки и листа. По долната пътека обаче имаше следи от стъпки, макар и много бледи. Инстинктивно усещаше, че нещо опасно лежи по единия, а може би и по двата пътя.
— Това никак не ми харесва. Тук има нещо нередно — измърмори той неопределено. — Знаците са объркани, може би нарочно.
— Възможно е всичките тези приказки, че тази земя е табу, в крайна сметка да не са измислица — предположи Флик сухо и седна на едно паднало дърво.
Балинор мина напред и се посъветва набързо с Хендъл за посоката, в която се намира проходът на Джейд. Хендъл призна, че по долния път ще стигнат най-бързо, пък и той очевидно е главният. Но нямаше начин да разберат по кой път е тръгнал Аланон. Накрая Мениън вдигна отчаяно ръце и настоя най-после да вземат някакво решение:
— Всички знаем, че Аланон не би минал по този път, без да остави знак. Така че единственият възможен извод е, или че нещо се е случило на знаците, или че нещо се е случило на самия него. И в двата случая не можем да седим тук и да чакаме да открием отговора. Той каза, че ще се срещнем при Прохода на Джейд, или зад гората, затова предлагам да тръгнем по долния път — най-бързия.
Хендъл отново им каза, че е объркан от знаците по долния път. Натрапчивото му усещане, че там има нещо опасно, се беше появило и у Ший в момента, в който пристигнаха на мястото и не намериха ленти плат. Балинор и останалите поспориха разгорещено няколко минути и накрая приеха предложението на планинеца. Ще тръгнат по най-бързия път но ще бъдат ужасно нащрек, докато не излязат от тези тайнствени планини.
Смениха реда на колоната и поставиха Мениън за водач. Спуснаха се бързо по полегатия долен път. Той ги водеше към долина, закрита от големи дървета, които растяха плътно едно до друго мили наред във всички посоки. Много скоро пътят започна удивително да се разширява, дърветата и храстите се отдръпнаха, а теренът се изравни и наклонът стана почти незабележим. Страховете им започнаха да се разсейват, когато ходенето стана по-леко. Очевидно беше, че дълги години пътят е бил главно шосе за обитателите на тази земя. Вървели бяха не повече от час, когато стигнаха долината. Трудно беше да се каже къде точно се намираха поради планинските вериги, които ги заобикаляха отвсякъде. Гората закриваше всичко от погледа освен пътеката непосредствено пред тях и безоблачното синьо небе над тях.