След кратко пътуване през долината групата забеляза необикновена структура, която се издигаше пред дърветата като огромна рамка. Сякаш беше част от гората около нея, с изключение на това, че елементите й бяха прави. След малко те се озоваха достатъчно близко и видяха, че това е поредица от гигантски, покрити с ръжда греди, които опасяват като в рамка квадратни късове от откритото небе. Групата автоматично забави крачка, огледа се внимателно, за да се увери, че това не е някакъв капан, поставен за непредпазливи пътници. Но нищо не помръдна и те продължиха да се доближават, заинтригувани от структурата, която се издигаше мълчаливо пред тях.
Изведнъж пътят свърши и странната рамка се разкри напълно пред очите им. Огромните метални греди, захабени от времето, изглеждаха все така яки, каквито са били през изминалите векове. Те бяха част от един голям навремето град, построен толкова отдавна, че никой вече не си спомняше за съществуването му. Град, забравен като долината и планините, в които се намираше — последен паметник на цивилизацията на изчезнали същества. Металната рамка беше здраво поставена в огромна основа от нещо като камък, който сега се ронеше и рушеше от времето и годините. На места се виждаха останки от някогашни стени. Много от загиващите сгради бяха скупчени на групи. Те се простираха на няколко стотици ярда пред пътниците и завършваха там, където стената на гората отбелязваше края на немощната намеса на човека пред неунищожаемата природа. Вътре в самите структури и по основата на рамката растяха храсти и малки дървета в огромно изобилие и по-скоро изглеждаше, че те задушават до смърт града, а не че времето го руши. Групата съзерцаваше в гробно мълчание това странно свидетелство за друга епоха, дело на хора като тях отпреди толкова много години. Ший изпита остро чувство на безсмислие при вида на зловещите рамки, умореният живот на които ръждата бавно преяждаше и отнемаше.
— Какво е това място? — попита той тихо.
— Останките на някакъв град — вдигна рамене Хендъл, като се извърна към младежа от Вейл. — Струва ми се, че това място е пусто от векове наред.
Балинор се доближи до най-близката структура и потърка металната греда. Огромни прашинки от ръжда и мръсотия се посипаха като дъжд и отдолу се показа мътен стоманеносив цвят, който показваше, че в постройката все още имаше някаква сила. Другите от групата последваха човека от границата, когато той се доближи бавно до основата и загледа внимателно наподобяващата камък структура. Минута след това се спря до един ъгъл и изчетка ръждата и мръсотията от повърхността. Отдолу се показа една единствена дата, която все още се виждаше в рушащата се стена. Всички се наведоха, за да я разчетат.
— Та този град е съществувал преди Великите войни! — възкликна Ший изумен. — Не мога да повярвам. Това трябва да е най-древната структура, която все още съществува. — Спомням си какво ни каза Аланон за хората, които са — живели по онова време — каза Мениън, отдал се за момент на смътни спомени. — Той каза, че този век бил велик. Дори да е така, всичко, което той може да ни покаже, е само това. Нищо друго, освен няколко метални пръти.
Балинор и Хендъл се притесняваха от това спиране. Но се съгласиха да починат малко, стига да не се разпръскват. Ший се доближи до следващата сграда, придружен от Флик. Хендъл седна и погледна подозрително огромните рамки. Противен му беше всеки момент от престоя им в тази метална джунгла, толкова различна от собствената му горска родина. Другите последваха Мениън от другата страна на сградата, на която току-що бяха научили датата, и откриха част от име, издълбано върху паднал къс стена. След няколко минути Хендъл се улови, че мечтае за Кълхейвън и за семейството си, и моментално застана нащрек: всички бяха наоколо, но Ший и Флик се бяха отдалечили към лявата част на мъртвия град — те продължаваха да разглеждате любопитство разпадащите се останки и търсеха следи от древната цивилизация. В този момент усети, че чува само тихите гласове на спътниците си. Заобикалящата ги гора беше потънала в мъртвешка тишина. В спокойната долина нямаше дори лек полъх на вятър, нямаше дори една прелитаща над тях птичка, не се чуваше резониращо бръмчене дори на едно насекомо. Собственото му тежко дишане отекваше дрезгаво в напрегнатия му слух.
— Нещо не е наред — промърмори той на глас, а ръката му инстинктивно посегна към тежкия боен боздуган.
В този момент Флик забеляза нещо матово бяло на земята от едната страна на сградата, която Ший и той изучаваха, скрито отчасти от основата. Изгарян от любопитство, той се доближи до предмета, който приличаше на пръчки с различна големина и форма, разхвърляни безразборно наоколо. Ший не забеляза интереса на брат си и се отдалечи от сградата, загледан като омагьосан в останките на друга структура. Флик се приближи, но все още не можеше да разбере, дори и от няколко стъпки разстояние, какво представляват белите пръчки. Едва когато се надвеси над тях и видя мътния им блясък върху черната земя, осветена от следобедното слънце, разбра, изтръпнал до премаляване, че това са кости.