Накрая стрелите на Дюрън и Дейъл улучиха дясното око на съществото. Кръвта се стичаше обилно от засегнатото му око и от многото други сериозни рани. Чудовището разбра, че е загубило битката, а нищо чудно да загубеше и живота си, ако не избяга веднага. След като предприе кратка маневра към най-близкия нападател, то изведнъж се обърна с изумителна ловкост и хукна бързо към безопасността на бърлогата си в гората. Мениън се впусна да го преследва, но съществото увеличи разстоянието между тях и се скри сред огромните дървета. Петимата спасители бързо насочиха вниманието си към двамата младежи от Вейл, които лежаха неподвижни върху изпотъпканата земя. Хендъл ги разгледа внимателно. С течение на годините той беше натрупал известен опит в лекуването на получени при сражения рани. Телата им бяха силно наранени и насинени, но явно нямаха счупени кости. Трудно можеше да се каже дали бяха получили вътрешни увреждания. И двамата бяха ранени от съществото: Флик в основата на врата, а Ший по рамото. Противните, тъмно червени белези показваха, че ударите са проникнали дълбоко. Отрова! Двамата мъже продължаваха да са в безсъзнание въпреки многократните опити да бъдат върнати на себе си. Дишането им беше повърхностно, кожата им бледа и започваше да посивява. — Те умират, нали? — попита Мениън с едва доловим шепот. Хендъл кимна леко в настъпилата тишина. Балинор веднага взе нещата в ръцете си, нареди на Дюрън и Мениън да отсекат върлини и да направят носилки, а Хендъл и той приготвиха хамаци, на които да поставят младежите. Дейъл стоеше на пост в случай, че съществото решеше неочаквано да се върне. Петнадесет минути по-късно носилките бяха готови изпадналите в безсъзнание мъже бяха вързани здраво за тях и покрити с одеяла, които да ги предпазват от студа на приближаващата нощ и групата потегли. Прекосиха бързо руините на мъртвешко тихия град и след няколко минути намериха пътя, който извеждаше от скритата долина. С мрачни лица погледнаха в безпомощен гняв към все още виждащите се структури, които се извисяваха над гората. В тях се надигна горчиво чувство на безсилие. Когато бяха пристигнали в долината, те бяха силни и изпълнени с решителност и увереност в себе си, с вяра в мисията, която ги бе събрала. Но сега, когато си отиваха, те се чувстваха като победени, обезкуражени жертви на една жестока съдба.
Бързо излязоха от долината и се заизкачваха по леко наклонените склонове на заобикалящата ги Планинска верига, нагоре по широката лъкатушна пътека сред високи мълчаливи дървета. Мислеха единствено за мъжете, които носеха. Познатите звуци на гората отново се върнаха и им подсказваха, че опасностите на долината са вече минало. Никой от тях не можеше да забележи това сега, с изключение на мълчаливото джудже, чийто закален в битките ум регистрираше автоматично промените на родната му гора. То отново се върна към горчивите си мисли за избора, който ги беше завел в долината и се чудеше какво се беше случило на Аланон и на обещаните от него знаци. Почти без да се замисля той беше сигурен, че високият странник е сложил знаците преди да поеме по горния път и че някой или нещо, може би съществото, което срещнаха, беше разбрало целта на знаците и ги беше махнало. Поклати осъдително глава на собствената си глупост, че не е успял да разбере веднага истината и започна да тъпче по яростно земята под обутите си в ботуши крака, изливайки върху нея яда си.