Стигнаха до края на долината и продължиха без да спират нататък през гората, която се простираше пред тях с огромни стволове и големи клони, объркани и преплетени едни в други, сякаш искаха да закрият планинското небе. Пътеката отново се стесни и те бяха принудени да вървят в колона по един с носилките. Следобедното небе бързо променяше цвета си от тъмносиньо в смесица от кърваво и пурпурно червено, което бележеше края на още един ден. Хендъл изчисли, че можеха да се надяват най-много на още един час слънчева светлина. Нямаше представа на какво разстояние се намират от прохода на Джейд, но беше сигурен, че не е много далеч от мястото, където се намираха. Всички знаеха че няма да спрат с падането на нощта, че тази нощ няма да могат да поспят, а вероятно и през следващия ден, ако искаха да спасят живота на младежите от Вейл. Трябваше бързо да намерят Аланон и раните на братята да бъдат излекувани, преди отровата да стигне до сърцата им. Никой не казваше нищо и никой не смяташе, че е нужно въпросът да се разисква. Имаше само един избор и те го приемаха.
Когато час по-късно слънцето се скри зад западните планински хребети, ръцете на четиримата носачи бяха изчерпили границите на издръжливостта си и бяха изтръпнали от непрекъснатото носене през гората. Балинор реши да направят кратка почивка и те се сгромолясаха един до друг. Дишаха тежко в тишината на ранната вечер. С приближаването на нощта Хендъл отстъпи водачеството си на Дейъл, който явно беше най-изтощен. Младежите от Вейл продължаваха да са в безсъзнание, загърнати в одеяла, с изпити лица, които изглеждаха пепеляви на гаснещата светлина. Хендъл потърси пулса им и едва успя да долови искрица живот в отпуснатите им ръце. Изпаднал в необуздан гняв Мениън започна да ругае на глас местността и се кълнеше, че ще отмъсти за всичко, което му идваше на ум. Изпитото му лице беше почервеняло от разгорещеността на неотдавнашната битка и от изгарящото го желание да открие още нещо, върху което да излее яда си. Групата отново потегли след кратка десетминутна почивка.
Слънцето се беше скрило напълно и ги беше оставило само на бледата светлина на звездите и сребристата луна. Лошата видимост забавяше вървежа им и го правеше опасен по виещата се и често неравна пътека. Хендъл беше заел мястото на Дейъл в задната част на носилката на Флик, а слабият елф използваше силно развитото си чувство за ориентация и следваше пътеката в тъмнината. Хендъл не можеше да се откъсне от мрачните си мисли за лентите плат, които Аланон беше обещал да оставя, за да им помотае да излязат от Волфсктааг. Сега, повече от всякога, те имаха нужда от знаци, които да им показват правилния път. Не мислеше за себе си, а за двамата младежи от Вейл, чийто живот зависеше от бързината. Докато вървеше и мислите му се въртяха около положението, в което бяха изпаднали, усети, че погледът му почти несъзнателно се е насочил към два високи върха, които се врязваха в нощно небе вляво от него. След няколко минути внезапно осъзна, че гледа входа на Прохода на Джейд. В същия момент Дейъл съобщи на групата, че пътеката точно пред тях се разклонява в три посоки. Хендъл бързо ги уведоми, че до прохода може да се стигне по лявата пътека. Без да спират, те продължиха напред. Пътеката ги поведе надолу извън планините, по посока на двата върха. Успокоени, че краят му се вижда, закрачиха по-бързо и силите им се възвърнаха от надеждата, че Аланон ги чака. Ший и Флик вече не лежаха неподвижни върху носилките. Започнали бяха да се дърпат неудържимо, и дори да се мятат буйно под завързаните одеяла. В отровените им тела се водеше борба между затягащата се хватка на смъртта и едно силно желание за живот. Хендъл си помисли, че това е добър знак. Телата им все още не са се отказали от борбата за оцеляване. Той се обърна към останалите от групата и видя, че те се бяха вторачили в нещо, което приличаше на светлина и грееше ярко на фона на черния хоризонт между двата върха. После ушите им доловиха далечни звуци от силно бумкане и глух шум от гласове, които идваха от мястото на светлината. Балинор им нареди да продължат да вървят, но каза на Дейъл да разузнае пътя пред тях и да си държи очите отворени.
— Какво е това — попита любопитно Мениън.
— Не мога да кажа със сигурност от това разстояние — отговори Дюрън. — Прилича ми на биене на барабани и на хора, които скандират или пеят.
— Гноми — отбеляза зловещо Хендъл.
След още един час път те стигнаха достатъчно близко, за да могат да определят, че странната светлина идва от запалените стотици малки огньове, а шумът наистина е от думкането на много барабани и от пеенето на много, ужасно много мъже. Звуците се засилиха неимоверно и станаха оглушителни, а двата върха, от двете страни на входа на Джейд, се издигаха като огромни стълбове пред тях. Балинор беше сигурен, че ако фигурите пред тях са гноми, те не биха се осмелили да поставят постове в земята, която беше табу. Така че групата щеше да бъде в безопасност, докато стигнат до прохода. Шумът от барабаните и от монотонното пеене продължи да отеква през гъстата гора. Който и да беше блокирал прохода, щеше да остане там още известно време. Минути по-късно групата стигна до ръба на прохода на Джейд, точно извън обсега на светлините от огньовете. Като напуснаха тихо пътеката и се скриха в сенките на дърветата, те спряха, за да обсъдят накратко въпроса.