— За това ще е нужен най-добрият стрелец на лък в Южната земя — каза тихо високият човек от границата.
Планинецът го погледна изненадан от неочакваната забележка, без да може да скрие гордостта, която изпитваше.
— Ще има само един изстрел — продължи принцът на Калахорн. — Ако стрелата не улучи целта, с всички ни ще бъде свършено.
— Какъв ти е планът — прекъсна го Дюрън любопитно.
— Когато стигнем до откритото пространство, Мениън ще се прицели в един от вождовете на гномите на отдалечената страна на прохода. Ще трябва да стреля веднъж с лъка си и да го убие, а при объркването, което ще последва, ние ще можем да се измъкнем.
— Няма да стане, приятелю — изръмжа Хендъл. — В момента, когато видят, че вождът им е улучен от стрелата, те всички ще се струпат при входа на прохода. Ще ни открият за няколко минути. Балинор поклати глава и се усмихна леко, но неубедително.
— Не, няма, защото вниманието им ще бъде привлечено от някой друг. В минутата, в който вождът на гномите падне, някой от нас ще се покаже отново в прохода. Гномите ще бъдат толкова обезумели и така ще изгарят от желание да го пипнат, че няма да си губят времето да търсят някой друг. Така че ние ще можем да се измъкнем по време на объркването.
Предложението му беше посрещнато с мълчание и те се споглеждаха един друг с посърнали лица, с една и съща мисъл в главите.
— Всичко това звучи добре за всички с изключение за човека, който ще трябва да им се покаже — проговори Мениън разколебано. — Кой ще се заеме с тази самоубийствена задача?
— Планът е мой — заяви Балинор. — Мой дълг е да остана и да поведа гномите във Волфсктааг, докато успея да направя кръг и да ви настигна по-късно в края на Анар.
— Трябва да си луд, ако си мислиш, че ще те оставя да си припишеш всичките заслуги — заяви Мениън. — Ако улуча, ще остана да приема аплодисментите, ако не улуча…
Той млъкна и се усмихна, повдигаше от време на време рамене, потупваше Дюрън по раменете, докато другият го гледаше, без да може да повярва на ушите си. Балинор тъкмо се канеше да му се противопостави, когато Хендъл излезе напред, разтърси широката си глава и възрази.
— Планът е добър, но всички знаем, че след човека, който ще остане за примамка, ще тръгнат няколко хиляди гноми. Те ще се помъчат да го заловят или в най-добрия случай, ще го изчакат да напусне забранената зона. Този човек трябва да бъде някой, който познава гномите и техните методи. Той трябва да знае как да се бие срещу тях и как да оцелее. Във всеки случай този човек е джудже, което има зад гърба си цял живот на бойна закалка. Този човек ще бъда аз. — Освен това — добави мрачно той — колко пъти съм ви казвал за огромното им желание да ми вземат главата. Не биха пропуснали възможността след едно такова оскърбление.
— Вече ви казах — отново настоя Мениън. — Планът е…
— Хендъл е прав — прекъсна го рязко Балинор.
Другите го погледнаха изненадано. Само Хендъл знаеше, че взетото от човека от границата решение, колкото и противно да беше, е същото, което той щеше да вземе, ако беше в неговото положение.
— Изборът е направен и ние ще се придържаме към него. Хендъл ще има най-голяма възможност за оцеляване.
Той се обърна към якото джудже войн и протегна широката си ръка. Другият я стисна здраво, после бързо им обърна гръб и изчезна по пътеката в лек тръс. Думкането на барабаните и монотонното пеене се носеха провлачено от осветеното небе на запад.
— Завържете устите на младежите от Вейл, за да не могат да викат — нареди Балинор и изненада останалите трима с рязкостта на неочакваната команда.
Мениън не се помръдна. Стоеше като закован на мястото си и гледаше замислено пътеката, по която тръгна Хендъл минута преди това. Балинор се обърна към него и постави успокоително ръката си върху рамото му:
— Бъди сигурен, принц на Лий, че изстрелът ти заслужава неговата саможертва за нас.
Продължаващите да се мятат тела на хората от Вейл бяха бързо завързани за импровизираните носилки, а слабите им викове приглушени от здраво стегнати платнени превръзки Останалите четирима взеха торбите си и носилките, излязоха от прикритието на дърветата и се насочиха към отвърстието на Прохода на Джейд. Огньовете на гномите горяха ярко пред тях и осветяваха нощното небе с блестяща аура от жълта и оранжеви пламъци. Барабаните трещяха в отмерен ритъм, а шумът им удряше все по-оглушително в ушите на приближаващите се четирима мъже. Монотонното пеене се засили и накрая им се стори, че цялата гномска нация се е събрала там. Всички изпитаха чувството, че са попаднали в някакво зловещо нереално обкръжение. Сякаш се бяха загубили в този примитивен свят на полусънища, прекосяван както от простосмъртни, така и от духове, които изпълняваха странни ритуали с напълно непонятна цел. Стените на извисяващите се скали се издигаха назъбени от двете страни в нощното небе, далечни, но зловещи натрапници на малката сцена, която се разиграваше пред входа на Прохода на Джейд. Скалите проблясваха с множество светлини — червени, оранжеви и жълти, които се преливаха в преобладаващо тъмнозелено, танцуваха и премигваха в светлината на запаления от хората огън. Цветовете се отразяваха от твърдите скали, осветяваха меко мрачните лица на четиримата носещи носилките и за миг докосваха страха, който те се мъчеха да скрият.