Накрая мъжете се озоваха в коридора на прохода извън полезрението на пеещите гноми. Склоновете и от двете страни бяха стръмни и високи, северният беше почти гол, а южният обрасъл с малки дървета и гъсти храсталаци, които растяха толкова близо едни до други, че просто се задушаваха. Балинор мълчаливо направи знак на останалите да тръгнат нагоре по склона. Той поведе колоната, като търсеше най-безопасния преход и се движеше предпазливо нагоре към малките дървета, които растяха в по-високата част на планините. Не след дълго стигнаха до заслона на дърветата и Балинор ги подкани с глава да продължат бавно напред към отвора на прохода. Докато се придвижваха Мениън успяваше да зърне през пролуките на дърветата и храстите горящите долу огньове, които все още бяха пред тях. Ярките им пламъци почти не се виждаха от стотиците дребни, жилести фигури, които се клатеха ритмично в светлината и пееха дрезгаво и монотонно, търсейки душата на духовете на Волфсктааг. Устата му пресъхна, като си представи какво щеше да им се случи, ако ги откриеха. Помисли си с болка за Хендъл. Изведнъж се уплаши ужасно много за джуджето. Храсталаците и дърветата започнаха да се разреждат и да се отдръпват по-нависоко по склона. Четиримата вървяха приведени зад прикритието им, но сега напредваха по-бавно, по-несигурно, а Балинор не изпускаше от поглед гномите долу. Дюрън и Дейъл напредваха с котешка стъпка. Леките тела на елфите се движеха безшумно през сухите, крехки съчки и клонки и се сливаха с природата около тях. Мениън отново хвърли неспокоен поглед към гномите, този път по-отблизо. Жълтеникавите им тела се извиваха под такта на барабаните и лъщяха от потта, избила от часовете, прекарани в призоваване на боговете им и в молитви към планините.
Четиримата стигнаха до края на прикритието. Балинор посочи напред към ярдовете открито пространство, което се разстилаше между тях и гъстите гори на Анар, ширнали се отвъд. Разстоянието беше голямо, а между хората и подножието на прохода нямаше нищо, освен няколко редки, изсъхнали от слънцето туфи трева. Пеещите гноми се намираха точно под тях. Те се олюляваха в проблясъците на огъня и така бяха насядали, че можеха да видят всеки, който се опиташе да премине през ярко осветеното открито пространство на южния склон. Дейъл беше прав. Истинско самоубийство беше да се мъчат да се промъкнат незабелязани при това положение. Мениън погледна нагоре и бързо разбра, че по-нататъшните усилия да се изкачват с двамата ранени младежи от Вейл бяха на практика невъзможни заради отвесната скала. Тя се издигаше стръмно в небето в продължение на неколкостотин фута и някъде, много високо, съвсем леко се накланяше в неуморното си катерене към невидимия връх. Обърна се отново, за да погледне откритото пространство. Сега то му се стори по-голямо, по-далечно, отколкото преди. Балинор направи знак на останалите и те го заградиха в кръг.
— Мениън може да се придвижи до края на прикритието — прошепна той предпазливо. — След като си избере целта и улучи гнома, Хендъл ще отклони гнева им, като привлече вниманието им към себе си и ще ги повлече навътре е прохода, високо на другия склон. Той трябва вече да е стигнал. Когато гномите хукнат след него, ние ще прекосим откритото пространство колкото се може по-бързо. Не спирайте и не се оглеждайте, продължавайте все напред.