Останалите трима кимнаха с глава и очите на всички се впериха в Мениън, който свали големия ясенов лък от гърба си и провери тетивата. Изтегли една единствена дълга черна стрела, изгледа я изпитателно, за да види дали е наред. За миг се поколеба и погледна надолу през забуленото прикритие на дърветата към стотиците гноми в долината. Изведнъж осъзна какво се очаква от него. Той трябваше да убие човек не в сражение, не в открита битка, а от засада, скришом, без да даде възможност на другия да се самоотбранява. Инстинктивно усети, че няма да може да стори това, че не е закоравял в боевете войн като Балинор, че му липсват хладнокръвието и решителността на Хендъл. На моменти беше нахакан и смел, готов да се противопостави на всеки в открита борба, но не беше убиец. Обърна се за миг към другите и те веднага прочетоха всичко в погледа му.
— Трябва да го направиш — прошепна сурово Балинор, а очите му горяха с твърда непоколебимост.
Лицето на Дюрън беше полуобърнато и в полусянка — мрачно и застинало в несигурност. Дейъл погледна Мениън право в очите. Широките му очи на елф бяха уплашени от избора, пред който планинецът беше поставен, а младежкото му лице беше бледо и призрачно.
— Не мога да убия човек по този начин — каза сякаш на себе си Мениън и неволно поклати глава — дори за да спася живота им…
Той стоеше, а Балинор не откъсваше втренчения си поглед от него и чакаше.
— Всъщност, защо не? Ще го направя — заяви неочаквано Мениън след кратко размишление и погледна още веднъж към долината долу. — Само че по друг начин.
Без да обяснява повече той тръгна през групите от дървета. Вървя безшумно и бавно до самия край, едва не излезе от рехавото им прикритие. Очите му бързо изучаваха телата на гномите долу и накрая се спряха върху вожда в отдалечената страна на прохода. Гномът стоеше пред поданиците си, с високо вдигнато набръчкано жълто лице, а издадените му напред малки ръце държаха продълговат поднос с тлеещи въглени, които поднасяше в жертвоприношение. Стоеше неподвижен, докато водеше монотонното пеене с останалите вождове на гномите, с лице обърнато към входа на Волфсктааг. Мениън издърпа втора стрела от колчана и я постави пред себе си. После приклекна на едно коляно, излезе бавно от прикритието на малкото дърво, зад което се беше спрял, нагласи първата стрела и се прицели. Другите трима чакаха напрегнато, затаили дъх в края на листака и наблюдаваха стрелеца. За миг всичко сякаш замря. Чу се звук, който приличаше на издаден от рязкото отпускане на силно опъната струна шум, и стрелата политна към целта си. Почти като продължение на същото движение, Мениън закрепи втората стрела към тетивата, изстреля я със светкавична бързина и после се свлече неподвижен в прикритието на най-близкото дърво.
Стана толкова бързо, че успяха да проследят не движенията на стрелеца, а само сцената, която последва сред нищо неочакващите гноми. Първата стрела улучи продълговатия поднос в протегнатите ръце на пеещия вожд на гномите и я отпрати във въздуха като взрив от малки дървени тресчици. Блещукащи горящи червени въглени се разхвърчаха във всички посоки и се разпръснаха като дъжд от искри. В следващия момент, докато изумените и все още замаяни от тайнството на обряда гноми останаха за миг вцепенени и неуверени, втората стрела се заби болезнено в полуобърнатите и силно уязвими задни части на вожда. Той нададе ужасяващ вик, който се разнесе по цялата дължина и ширина на Прохода на Джейд. Моментът беше избран безпогрешно точно. Всичко стана толкова бързо, че дори злочестата жертва нямаше нито време, нито желание, да открива откъде е дошла неприятната атака или кой може да бъде извършителят предател. Вождът на гномите заподскача известно време ужасен и умиращ от болка, а гномите го наблюдаваха ту смутени, ту уплашени. Церемонията им беше нагло прекъсната и един от вождовете им беше предателски улучен от засада. Те се чувстваха унизени и бяха ужасно разгневени.
Секунди след като стрелите улучиха целта си, преди още гномите да дойдат на себе си, далеч навътре в прохода, на горния край на северния склон, се появи факел. Той подклаждаше огромен пожар, който лумна и се стрелна високо в небето, сякаш самата земя беше изригнала в отговор на виковете на отмъстителните гноми. Пред огромните пламъци стоеше набитата неподвижна фигура на джуджето Хендъл. Той беше вдигнал предизвикателно ръце. В едната стискаше здраво боздугана и го размахваше заплашително и пренебрежително пред очите на всички, които го гледаха. Смехът му кънтеше оглушително и ехото му се разнасяше от стените на скалата.