— Елате и застанете лице в лице с мен, червеи на земята! — ревеше той подигравателно. — Надигнете се и се бийте. Ясно е, че няма да бъдете заловени, докато седите там. Глупавите ви богове няма да могат да ви спасят от силата на едно джудже, камо ли от духовете на Волфсктааг!
Гневният вик, който се изтръгна от гномите, беше ужасяващ, Почти до един те се втурнаха към Прохода на Джейд, към надсмиващата им се от склона над тях фигура, твърдо решени да я разкъсат на парчета заради срама и унижението, на които ги подлагаше. Да посягаш на живота на вожд на гноми беше ужасно, но да се гавриш с религията и смелостта им беше непростимо. Някои от тях веднага разпознаха джуджето, съобщаваха името му на останалите и крещяха, искайки незабавно смъртта му. Когато гномите се втурнаха сляпо към прохода, забравили за церемонията, неугасили огньовете, четиримата мъже на склона скочиха на крака, хванаха здраво носилките с безценния товар и се затичаха ниско приведени през открития и незащитен южен склон. Ярката светлина на огньовете ги освети целите, а сенките им заприличаха на огромни призраци, които се движеха по скалата над бягащите им тела. Никой не се спираше да провери до къде са стигнали разгневените гноми. Устремили се бяха бясно напред, с очи приковани в убежището на тъмните гори на Анар, които се мержелееха в далечината.
Като по чудо стигнаха до подслона на гората. Спряха се, дишайки тежко, в студените сенки на големите дървета и се ослушаха. Под тях входът на прохода беше опустял. Останала беше само една малка група от гноми, един от които помагаше на ранения вожд да измъкне причиняващата му болка стрела. Тази гледка накара Мениън да се усмихне. Но усмивката му изчезна бързо, когато погледна към прохода, където огънят на северния склон продължаваше да гори буйно. Побеснелите гноми се катереха нагоре от всички страни, една безкрайна маса от малки жълтеникави тела, най-първите от които бяха почти стигнали до пожара. Хендъл не се виждаше никакъв, но по всичко изглеждаше, че е хванат в капан някъде на склона. Четиримата наблюдаваха само минута и после Балинор мълчаливо им даде знак да продължат. Проходът на Джейд остана зад гърба им.
В гъстите гори беше тъмно, когато светлината от огньовете на гномите се скри. Балинор постави Принца на Лий в началото на колоната и му нареди да се движи надолу по южния склон, за да намери път, който да ги изведе на запад. Не след дълго стигнаха до такава пътека и малката група навлезе в Централен Анар. Горите около тях закриваха почти цялата бледа светлина на далечните звезди. Младежите от Вейл отново започнаха да се мятат неистово в носилките и да стенат от болка въпреки стегнатите превръзки на устите им. Носачите започнаха да губят надежда за младите си приятели. Отровата се процеждаше бавно в телата и когато достатъчно количество от нея стигнеше до сърцата им, краят щеше да дойде внезапно. Четиримата мъже не можеха да знаят колко време остава на братята, нито пък да преценят на какво разстояние се намират от мястото, където може да им бъде оказана някаква медицинска помощ. Единственият, който познаваше Централен Анар, беше зад тях, хванат в капан във Волфсктааг, и се бореше за живота си.
Изведнъж, толкова внезапно, че четиримата не успяха да отскочат от пътеката, за да се скрият, от тъмнината пред тях изникна група гноми. За миг всички замръзнаха на място и започнаха да се взират при слабата светлина. Когато те разбраха кой стои срещу тях четиримата мъже бързо оставиха тежките носилки, минаха напред и застанаха в редица, за да препречат пътя. Гномите, които бяха десет или дванадесет на брой, се скупчиха за момент, а после един от тях изчезна сред дърветата.
— Изпратиха го да вика помощ — прошепна Балинор на другите. — Ако не се промъкнем край тях бързо, ще получат подкрепления и ще ни довършат.
Едва беше изрекъл тези думи и останалите гноми като нададоха смразяващ кръвта боен вик, се втурнаха към четиримата, с извадени къси мечове, които изглеждаха зловещи н проблясваха слабо. Безшумните стрели на Мениън и на братята елфи свалиха трима от тях в движение, преди останалите да се нахвърлят върху тях като освирепели кръвожадни вълци. Дейъл беше почти изваден от строя по време на нападението, остана някъде назад и за момент го изгубиха от поглед. Балинор стоеше здраво на краката си и огромният му меч разсече на две двама гноми с широкия си размах. Следващите няколко минути бяха разкъсвани от пронизителни викове и тежко дишане, докато биещите се ту нападаха, ту отстъпваха по тясната пътека. Гномите се опитваха да се промъкнат през мъжете пред тях, а четиримата защитници маневрираха и се мъчеха да се задържат между ожесточените нападателя и двамата си ранени спътници. Накрая всички гноми лежаха мъртви на пропитата с кръв пътека, телата ни като малки купчинки на слабата светлина на наблюдаващите звезди. Дейъл беше сериозно ранен в ребрата и трябваше да бъде превързан, а Мениън и Дюрьн бяха покрити с множество малки рани. Балинор не беше засегнат. Леката метална ризница под разкъсания му плащ беше предпазила тялото му от ударите на гномите.