Четиримата спряха само колкото да превържат раната на Дейъл в ребрата, след което взеха носилките и продължиха с още по-бързо темпо по обезлюдената пътека. Сега имаха и друга причина, за да бързат. Гномите ловци бързо щяха да тръгнат да ги преследват, когато откриеха убитите си другари. Мениън се мъчеше да отгатне часа по разположението на звездите и по времето, през което бяха се движила след залязва нето на слънцето в планините Волфсктааг. Но единственото, което успя да заключи беше, че е ранно утро. Планинецът усета как последният сигнал на умората започна да пълзи по болящите го ръце а по напрегнатите мускули на гърба, докато следваше бързо широкоплещестия Балинор, който водеше колоната.
Всички бяха на ръба на изтощението, телата им обезсилени от целодневното ходене и от срещите им първо с чудовището във Волфсктааг, а после с гномите. Държаха се на краката си най-вече защото знаеха какво щеше да се случи на младежите от Вейл, ако спрат. Въпреки това 30 минути след кратката схватка с ариергарда на гномите Дейъл просто се срина на земята от загубата на кръв и от пълно изтощение. Минаха няколко минути, докато другите го съживят и вдигнат отново на крака. Но темпото, с което продължиха, беше чувствително забавено. Няколко минути по-късно Балинор беше принуден да спре и да разреши толкова необходимата на всички почива. Те се сгушиха безшумно встрани от пътеката и се заслушаха ужасени в засилващата се врява около тях. Викове и приглушени удари на барабани, все още далечни, отново се разнесоха след сблъсъка им на пътеката. Очевидно гномите бяха предупредени за присъствието им и бяха вдигнали на крак много ловни групи, които ги преследваха. Сякаш цялата гора на Анар беше изпълнена с разгневени гноми, които дебнеха наоколо и се опитваха да открият врага, който им се беше изплъзнал на пътеката, убил десетина от техните хора и избягал. Мениън сведе уморен поглед към младежите от Вейл. Лицата им бяха бели и покрити с плътен слой пот. Чуваше ги как стенат през платнените превръзки, виждаше как крайниците им се свиват в конвулсии, докато отровата проникваше упорито в отпадащите им тела. Гледаше ги и изведнъж изпита чувството, че някак ги беше изоставил точно когато бяха имали най-голяма нужда от него. Сега те щяха да платят цената за това, че ги беше предал. Вбеси се, когато се замисли за цялата тази налудничава идея да отидат до Паранор я да възстановят някаква реликва от друга епоха. На всичкото отгоре, изобщо не бяха сигурни, че тя ще ги спаси, тях или всички хора на четирите земи, от същество като Господаря на магиите. Но въпреки угризенията си знаеше, че сега не трябва да поста вя под въпрос нещо, което още в началото бяха приели като нещо доста несигурна Погледна уморено Флик и се зачуди защо не бяха успели да станат по-добри приятели.
Внезапното предупредително изшъткване на Дюрън ги накара да се отдръпнат бързо от откритата пътека и заедно с тежките носилки да се приютят в уединението на големите дървета. Притиснаха се плътно до земята и чакаха, затаили дъх. Минута по-късно отчетливият звук на тежки ботуши отекна по пустата пътека и видяха, че от посоката, от която бяха дошли, се приближава група гномски воини, маршируващи в тъмнината към укритието им. Балинор веднага разбра, че са прекалено много, за да се бият с тях и постави ръката си върху възбудения Мениън, за да го предпази от някое необмислено действие. Гномите се движеха по пътеката, подредени в боен ред, жълтите лица изглеждаха каменни в светлината на звездите, а широко отворените им очи шареха неспокойно наоколо в тъмнината. Те стигнаха до мястото, където групата се беше скрила и продължиха нагоре без да се спрат. Не усетиха, че плячката им беше само на няколко крачки от тях. Когато изчезнаха от погледа и вече не се чуваше никакъв звук от тях, Мениън се обърна към Балинор.
— С нас е свършено, ако не намерим Аланон. Няма да можем да изминем още една миля, носейки Ший и Флик, ако някой не ни помогне!
Балинор кимна бавно, но не каза нищо. Много добре знаеше в какво положение се намират. Но знаеше и нещо друго. Още по-лошо щеше да бъде, ако спряха сега, или ако ги заловяха, или ако втори път се сблъскаха с гномите. А и не можеха ла оставят братята в тези гори и да се надяват, че ще ги намерят, след като получат помощ Това беше прекалено голям риск. Направи знак на останалите да станат. Без да проговорят те вдигнаха носилките и подновиха изтощителния си поход по горската пътека и сега знаеха, че гноми има и пред тях, и зад тях. Мениън отново се запита какво ли се беше случило на храбрия Хендъл. Струваше му се невъзможно дори находчивото джудже със всичките му умения в бойното изкуство в планински условия да е успяло да се измъкне от разгневените гноми. Във всеки случай джуджето едва ли беше в по-лошо състояние от тях, скитащи се в Анар с ранени хора и без надежда за помощ. Мениън изобщо не се съмняваше в изхода, ако гномите ги откриеха отново преди да са стигнали на безопасно място.