Острият слух на Дюрън отново долови шума на приближаващи се крака и всички хукнаха към укритието на големите дървета. Тъкмо се бяха отдръпнали от откритата пътека и залегнали сред храстите в гората, когато пред тях се появиха фигури. Дори в слабата светлина на звездите острите очи на Дюрън успяха веднага да различат водача на малката група — огромен мъж в дълга черна роба, загърната леко около тялото му. Беше Аланон. Но внезапните предупредителни жестове на Дюрън възпряха въздишките на облекчение, които Мениън и Балинор бяха готови да изпуснат. Взряха се в тъмнината и видяха малките, облечени в бели наметала фигури, които съпътстваха историка и беше повече от сигурно, че те са гноми.
— Не, почакайте малко — нареди бързо Балинор и ги накара да легнат, докато групата се приближаваше към укритието им.
Високата фигура на Аланон се движеше бавно по пътеката. Той очевидно не бързаше, а дълбоките му очи гледаха право напред, докато вървеше. Тъмните му вежди бяха събрани в дълбок размисъл. Мениън инстинктивно усети, че ще бъдат открити и напрегна мускулите си за скок върху пътеката, където първият му удар щеше унищожи предателя. Знаеше, че няма да има втора възможност. Облечените в бели наметала гноми следваха покорно водача си, без да маршируват в някакъв ред, а вървяха разбъркано и с явно безразличие. Аланон внезапно спря и се огледа наоколо, сепнато, сякаш беше усетил присъствието им. Мениън се приготви за скок, но една тежка ръка сграбчи рамото му и го притисна към земята.
— Балинор — извика високият странник, закова се на място и погледна очаквателно. — Пусни ме — викна гневно Мениън на принца на Калахорн.
— Те нямат оръжие! — Гласът на Аланон го отрезви и го накара да се вгледа отново в облечените в бели наметала гноми до високия мъж. Оръжия не се виждаха.
Балинор се изправи бавно и се доближи до откритото място, стиснал здраво в ръката си големия меч. Мениън беше точно зад него и забеляза слабата фигура на Дюрън сред дърветата, със стрела на тетивата. Аланон се доближи, въздъхна облекчено и протегна ръка на Балинор. Но бързо се спря, когато забеляза лекото недоверие, което се четеше в очите на човека от границата и нескритото огорчение, изписано на лицето на планинеца. Той като че ли се пообърка за момент, но погледна отново малките фигури, които стояха неподвижно пред него.
— Не се притеснявайте, всичко е наред — обясни той бързо. — Това са приятели. Нямат оръжие и не изпитват злоба към вас Те са лечители, лекари.
За момент никой не помръдна. После Балинор върна в ножницата големия си меч и пое протегнатата ръка на Аланон. Мениън направи същото, все още притеснен от гномите, които чакаха на пътеката.
— А сега ми кажете какво се случи — нареди Аланон, който отново беше взел в ръцете си командването на уморената група. — Къде са другите?
Балинор набързо му разказа какво ги беше сполетяло във Волфсктааг, за погрешния избор на пътеката при разклонението, за битката след това със съществото в развалините на града, за пътешествието им до прохода и за плана, който ги преведе край насъбралите се гноми. Когато чу за раните на младежите от Вейл, Аланон веднага заговори на гномите, които го придружаваха и съобщи на подозрителния Мениън, че те могат да излекуват раните на приятелите му. Гномите бързо се доближиха до ранените и се засуетиха над тях с явна загриженост, като извадиха някаква течност от мускалите, които носеха. Мениън ги гледаше неспокойно и се чудеше защо тези гноми бяха различни от останалите. Когато Балинор завърши разказа си, Аланон поклати възмутено глава.