Отклони всякакви по-нататъшни въпроси, като показа, че темата е изчерпана. Това засили още повече подозренията и гнева на Ший. Наблюдателният Дюрън забеляза настроението му и сложи ръка на рамото на младежа от Вейл, възпря гнева му и поклати предупредително глава.
— А сега, ако ми позволите, ще се върна на въпроса — продължи Аланон с още по-равен глас. — Искам да ви обясня още нещо за пътя през следващите дни. И без да ме прекъсвате. Пътуването през равнината Раб ще ни изведе призори до подножието на Драконовите зъби. В тази планина можем да се укрием от всеки, който ни издирва. Но трудното е да ги прехвърлим и да слезем от другата страна, за да стигнем до горите около Паранор. Всички известни проходи през Драконовите зъби ще бъдат строго охранявани от съюзници на Господаря на магиите и всеки опит да се изкачат склоновете, без да се преминава през някой от проходите, ще причини смъртта на половината от нас. Ето защо ще минем по друг път, който те няма да охраняват.
— Чакай малко! — възкликна Балинор изумено. — Не смяташ да ни прекарваш през Гробницата на кралете, надявам се!
— Нямаме друга възможност, ако искаме да останем неразкрити. Можем да влезем в Залата на кралете при изгрев слънце, да прекосим цялата планина и да стигнем до Паранор при залез слънце, без да бъдем забелязани от охраната при проходите.
— Но според приказките никой никога не е успявал да премине през тези пещери жив! — присъедини се Дюрън към опита на Балинор да отхвърли този план. — Никой от нас не се страхува от живите същества, но тези пещери се обитават от духовете на умрелите и само умрелите могат да минават оттам, без да им се случи нещо лошо.
Балинор поклати бавно глава, показвайки, че е на същото мнение, а другите гледаха разтревожени. Мениън и младежите от Вейл никога не бяха чували за това място, от което другите изглеждаха ужасени до смърт. Аланон се подсмихна странно на последната забележка на Дюрън, очите му бяха тъмни под гъстите вежди, а белите му зъби блестяха застрашително.
— Не си съвсем прав, Дюрън — отговори след малко той. — Аз съм минавал през Залата на кралете и ви казвам, че това е възможно. Е, не е съвсем безопасно пътешествие, вярно. Пещерите наистина се обитават от духовете на умрелите и точно на това разчита Брона, за да пречи на живите същества да влизат там. Но силата ми ще бъде достатъчна, за да ни предпази.
Мениън Лий нямаше не знаеше какво представляват тези пещери, които караха дори човек като Балинор да има едно на ум, но каквото и да беше то, той усещаше, че има основателна причина за страх. Освен това вече гледаше с друго око на приказките, които беше наричал бабини деветини и глупави измишльотини, след сблъсъците им в Блатото на мъглите и във Волфсктааг. Това, което действително го интересуваше в момента, беше какви бяха силите на човека, който им предлагаше да ги преведе през пещерите на Драконовите зъби, че да ги предпазят от духовете.
— Цялото пътешествие е пресметнат риск — проговори отново Аланон. — Всички знаехме какви са опасностите, преди да тръгнем на път. Готови ли сте сега да се върнете или ще вървим докрай?
— Ще те следваме — заяви Балинор след кратко колебание. — Знаеш, че ще го направим. Заслужава си да поемем риска, ако можем да, вземем Меча.
Аланон се поусмихна, дълбоките му очи преминаха по лицата на останалите, Спираше проницателния си поглед върху всеки и накрая се втренчи в Ший. Човекът от Вейл издържа погледа му без да мигне, макар че сърцето му се сви от ужас и несигурност, когато тези очи задълбаха в най-потайните му мисли. Той явно осъзнаваше всички съмнения, които младежът се мъчеше да скрие дълбоко.
— Много добре — кимна мрачно Аланон. — А сега отидете да си починете.
Обърна се неочаквано и се запъти към селото на сторите. Балинор се затича след отдалечаващата се фигура, явно искаше да попита неща Другите ги наблюдаваха, докато се загубиха от погледа им. Тогава за пръв път Ший осъзна, че е почти тъмно че слънцето потъва бавно зад хоризонта и настъпва здрач, една мека прозрачна светлина във все по-наситеното пурпурно на небето. За момент никой не помръдна, после безмълвно станаха и тръгнаха към тихото село да поспят до уречения час в полунощ.
На Ший му се стори, че току-що беше заспал, когато усети грубо стискане на силна ръка, която го разтърсваше. Минута по-късно ярката светлина на горящ факел затрептя в тъмната стая, той примигна, за да се предпази, докато натежалите му от съня очи привикнат с нея. В полусън видя решителното лице на Мениън Лий, неспокойния му, нетърпелив поглед, който му казваше, че часът за тръгване е настъпил. Стана, олюлявайки се в студения нощен въздух и, след моментно колебание, започна да се облича бързо. Флик беше вече буден и полуоблечен и упоритият израз на лицето му беше приятна гледка в зловещата тишина на полунощния час. Ший отново се почувства силен, достатъчно силен, за да издържи на дългия преход през равнината Раб до Драконовите зъби и отвъд, а ако се наложеше — на всичко, само и само да стигне до края на това пътуване.