Минути по-късно тримата спътници вървяха през спящото село на сторите към срещата с другите членове на групата. Потъналите в мрак къщи бяха черни квадратни фигури в нощния сумрак. Небето беше закрито от черна покривка от облаци, които се придвижваха бавно към някаква неопределена цел. Нощта беше добра за пътуване на открито и Ший се почувства по-уверен при мисълта, че издирващите ги пратеници на Господаря на магиите трябва да хвърлят огромни усилия и да загубят много време, за да ги открият. Докато вървяха забеляза, че шумът от леките им ловни ботуши по влажната земя почти не се чува. Като че ли всичко работеше в тяхна полза.
Когато стигнаха до западната граница на Сторлок, откриха останалите, с изключение на Аланон. Дюрън и Дейъл приличаха на безплътни същества в тъмнината, слабите им фигури — същински сенки, които се движеха безмълвно, заслушани в звуците на нощта. Когато в един момент мина по-близо до тях. Ший остана изненадан от характерните им елфски черти — странните заострени уши и тънките, изписани като с молив вежди, които се издигаха като арки нагоре в челото. Чудеше се дали другите човешки същества гледаха на него така, както той сега разглежда двамата братя елфи. Наистина ли бяха по-различни същества? Отново се замисли за историята на народа на елфите, историята, която Аланон веднъж нарече забележителна, но не пророни нито дума повече за нея. Тяхната история беше и негова. Сега знаеше онова, което винаги беше подозирал. То беше нещо, за което той искаше да научи повече, може би само за да разбере по-добре собствения си произход и легендата за Меча на Шанара.
Погледна високата, широка фигура на Балинор, изправена като статуя. Чертите на лицето му не се виждаха в тъмнината. Безспорно Балинор вдъхваше най-голяма увереност на цялата група. Имаше нещо много стабилно в човека от границата, нещо непоколебимо, което се предаваше на всички членове на групата и ги окуражаваше. Дори Аланон не ги вдъхновяваше така, макар че Ший чувстваше, че той безспорно е по-силният от двамата. Може би Аланон, с явното си безгранично усещане на нещата, осъзнаваше какво значение има Балинор за другите. Дали пък не го беше взел точно заради това?.
— Точно така, Ший. — Тихият глас прозвуча толкова близо до ухото му, че човекът от Вейл подскочи силно изненадан, когато облеченият в черен плащ странник се озова до него и направи знак на другите да се доближат. — Трябва да вървим, докато имаме прикритието на нощта — Не се отдалечавайте един от друг и не изпускайте от поглед другите пред вас И никакви приказки.
Без да каже нито дума повече, мрачният гигант ги поведе в горите на Анар по тясна пътека, която излизаше точно на запад от Сторлок. Ший вървеше зад Мениън, сърцето му още беше заседнало в гърлото от уплахата, а мислите му се връщаха бясно към миналите срещи със странния мъж. Чудеше се дали пък това, което беше подозирал през цялото време, не е истина Реши, че трябва да пази мислите си само за себе си винаги, когато Аланон е наблизо, колкото и трудно да се окаже това. Групата стигна западния край на анарските гори и началото на равнината Раб по-скоро, отколкото Ший беше очаквал. Въпреки тъмнината на нощното небе младежите от Вейл усетиха присъствието на Драконовите зъби, които се мержелееха в далечината. Без да говорят, те се спогледаха после се обърнаха и се взряха в тъмнината. Аланон ги поведе през пустата равнина без да спира и без да намали крачка. Равнината беше абсолютно равна и безжизнена. По нея растяха само храсталаци и тук-там голи шубраци, приличащи на скелети. Земята беше спечена, на места толкова суха, че се бяха образували дълги неравни пукнатини. Нищо не помръдваше наоколо. Пътниците вървяха мълчаливо, с очи и уши напрегнати за всичко, което е извън обичайното. В един момент, след около три часа път, Дейъл ги спря с рязко махване на ръка, показвайки им, че е чул някакъв шум зад тях, далеч в тъмнината. Те се приведоха и останаха няколко минути безшумни и неподвижни, но нищо не се случи. Накрая Аланон вдигна рамене, даде им знак отново да се подредят един зад друг и потеглиха. Стигнаха Драконовите зъби точно преди разсъмване. Нощното небе все още беше черно и заоблачено, когато спряха в подножието на зловещата планина. И Ший, и Флик се чувстваха добре, въпреки продължителното ходене и уведомиха другите, че са готови да продължат без почивка. Аланон искаше да продължат незабавно, сякаш бързаше да не закъснее за среща. Поведе ги направо към планината, която имаше коварен вид. Обсипаната с камъчета пътека лъкатушеше леко нагоре и водеше до нещо, което приличаше на падина между скалите. Флик се улови, че гледа към върховете от двете страни на пътеката. Извиваше якия си врат под прав ъгъл, за да хвърля от време на време погледи към назъбените върхове.