Името Драконови зъби изглеждаше много подходящо за планината. Докато следваха пътя си към падината в скала, възвишенията от двете страни започнаха да се приближават към тях. По-нататък се виждаха други хълмове, по-високи от тези и явно непроходими за всичко, което се движи на крака. В един момент Ший се спря, вдигна парче откъртена скала изпод краката си и започна да го разучава с любопитство, продължавайки пътя си. За негова изненада повърхността му се оказа равна и гладка, почти като стъкло, с наситен огледално черен цвят. Напомняше за въглищата, които някои общности на Южната земя горят. Само че тази скала изглеждаше по-твърда от въглища, сякаш беше специално пресована и полирана, за да придобие сегашния си вид. Подаде парчето на Флик, който го погледна, вдигна рамене, без да проявява някакъв интерес, и го захвърли.
Пътеката започна да се вие през огромни купчини от откъртени камъни, които от време на време закриваха изцяло заобикалящите ги хълмове. Те дълго време криволичиха из заплетения лабиринт от каменни блокове и продължаваха да се изкачват към падината, а мрачният им водач явно беше забравил, че никой няма никаква представа накъде вървят. Накрая стигнаха до празно място в скалите, откъдето можеха да се огледат и разбраха, че са близо до най-високата част на пътеката. Оттук тя или щеше да се спусне надолу или да поведе навътре в планината. В този момент Балинор наруши мълчанието и подсвирна тихо, с което обяви почивка. Веднага се заговори с Дюрън, който беше изостанал с човека от границата в подножието на планината. После се обърна бързо към Аланон и другите и ги погледна разтревожено.
— Дюрън е сигурен, че е чул някой да ни преследва по пътеката — съобщи им угрижено той. — Този път няма никакво съмнение — някой е по петите ни.
Аланон погледна неспокойно нощното небе. Намръщи се тревожно, а по изпитото му лице се четеше силно безпокойства Погледна неуверено, въпросително към Дюрън.
— Сигурен съм, че там има някой — потвърди Дюрън.
— Не мога да спра тук и да се справям с това сам. Трябва да — бъда в долината, която се простира пред нас, преди пукването на зората — отвърна Аланон рязко. — Каквото и да има зад нас ще трябва да почака, докато си свърша работата — тя е по-важна.
Ший никои не го беше чувал да говори така безапелационно за нещо. Долови смайване и върху лицата на Флик и Мениън докато се споглеждаха. Каквото и да трябваше да свърши Аланон трябваше да го направи в долината и за него беше от жизнено важно значение да не бъде прекъсван, докато не го свърши.
— Аз ще остана най-отзад, — предложи Балинор, като издърпа големия си меч. — Чакайте ме в долината.
— Не сам, нали — обади се бързо Мениън. — И аз оставам, просто за всеки случай.
Балинор се усмихна и кимна на планинеца в знак на съгласие. Аланон го погледна за момент, сякаш искаше да се противопостави, но после кимна рязко и даде знак на другите да го следват. Братята елфи бързаха нагоре по пътеката, като следваха високия водач, но Ший и Флик изостанаха объркани, докато Мениън не им махна с ръка да тръгнат. Ший също му махна. Нямаше желание да изоставя приятеля си, но разбираше, че едва ли би могъл да му помогне, ако остане. Погледна само веднъж назад и видя двамата мъже как се настаняват сред скалите от двете страни на тясната пътека, а тъмните им плащове се сливаха със сенките на скалата.
Аланон поведе останалите четирима напред през хаоса от отрупаните на безразборни купчини камъни право нагоре към хребета, заграждащ загадъчната долина. Само след няколко минути те стояха на края й и изненадано гледаха пейзажа, който се простираше пред погледа им. Долината беше дива пустош от откъснати скални блокове и камъни, разхвърляни по цялата земя, черни и блестящи като камъка, който Ший беше разглеждал на пътеката. Цялото място беше покрито с тях. Нищо друго не се виждаше, освен малко езеро с тъмни води, които блещукаха слабо с зеленикаво-черни отблясъци и се движеха в малки бавни кръгове, като че ли имаха свой собствен живот. Ший беше изумен от странното движение на водата. Нямаше вятър, който да предизвиква леките вълнички. Погледна мълчаливия Аланон и беше потресен, когато видя странния блясък, който се излъчваше от мрачното му сурово лице. Високият странник изглеждаше потънал в мислите им, втренчил поглед в езерото и младежът от Вей л усетя странната тъга, с която той неотлъчно наблюдаваше леко пенещите се води.