— Това е Шейлската долина, прагът пред Залата на кралете и домът на духовете на вековете. — Плътният глас излезе от дълбините на огромните му гърди. — Езерото е Рогът на Хадес — водите му са смърт за простосмъртните. Елате с мен до края на долината, но после ще триона да продължа сам.
Без да чака отговор, той се заспуска бавно по склона на хребета, като стъпваше здраво върху нестабилните камъни, с поглед, отправен към езерото. Другите го следваха озадачени и смълчани и усещаха, че моментът щеше бъде важен за всички тях. Усещаха, че тук, повече отвсякъде другаде във всички земи, Аланон е крал. Без да може да обясни защо. Ший знаеше, че историкът, пътешественикът, философът и мистикът, човекът, който ги беше прекарал през неизброимите опасности на един безумен риск, смисъла на който единствено той знаеше, загадъчният мъж, когото те познаваха като Аланон, най-после си е у дома. Минути по-късно, когато всички се събраха в края на Шейлската долина, той отново се обърна към тях.
— Каквото и да се случи занапред, няма да ме следвате. Няма да мърдате от това място, докато не свърша. Там, където отивам, има само смърт.
Те стояха като заковани на място, докато той се отдалечаваше през каменистата местност към странното езера Наблюдаваха как високата му черна фигура с леко издуващ се голям плащ се движи неотклонно напред, без да променя нито бързината, нито посоката. Ший хвърли бърз поглед на Флик, на чието лице беше изписан страх от това, което предстои да се случи. За миг на Ший му се прииска да се махне оттам, но веднага осъзна колко глупаво би било подобно поведение. Инстинктивно стисна здраво куртката си и усети успокоителното въздействие на малката торбичка, в която бяха камъните на елфите. Присъствието им го накара да се почувства по-сигурен, въпреки че се съмняваше, че биха могли да му помогнат срещу нещо, с което Аланон не би могъл да се справи. Погледна тревожно другите, които наблюдаваха смаляващата се фигура. После отново се обърна и видя, че Аланон е стигнал до ръба на Рога на Хадес, където явно очакваше нещо. Сякаш цялата долина потъна в гробна тишина. Четиримата чакаха с очи, вперени в мрачната фигура, която стоеше неподвижно на брега на езерото.
Бавно високият странник вдигна обгърнатата си в черен плащ ръка към небето и смаяните мъже видяха как езерото се разбунтува и запени гневна Долината се разтресе силно, сякаш някакъв скрит, дремещ живот, беше пробуден. Ужасените простосмъртни се огледаха наоколо невярващо. Уплашиха се, че ще бъдат погълнати от осеяните с камъни челюсти на някакъв кошмар, предрешил се като долина. Аланон стоеше без да помръдва на края на брега, когато водите в центъра кипнаха бурно и фонтан от пръски изригна нагоре към тъмните небеса с остро свистене на облекчение, като че ли се освобождаваше от дълбините. Сред нощния въздух се разнесоха тихи вопли, виковете на оковани души, чийто сън беше нарушен от човека, който стоеше на ръба на Рога на Хадес. Гласовете, нечовешки и сковани от смъртта, се врязаха през несъвършената обвивка на разсъдъка на четиримата, които; трепереха и гледаха от края на долината, напрягаха уплашените си мозъци и се гърчеха с безпощадна жестокост, докато накрая изглежда и малкото смелост, която им беше останала, явно беше изстискана от тях, оставяйки ги напълно изцедени от всичките им защитни сили. Те стояха вцепенени от ужас, неспособни да се движат, да говорят, да мислят дори, докато звуците на света на духовете ги връхлитаха, пронизваха съзнанието им, предупреждаваха ги за нещата извън този свят и извън тяхното разбиране.
Всред смразяващите кръвта викове се разнесе глух тътен, който сякаш се надигаше от недрата на земята. Рогът на Хадес се разтвори в центъра, завихри се като буен водовъртеж и от тъмните му води се появи призрак на прегърбен от вековете старец. Фигурата се изправи в цял ръст и сякаш застана върху самата вода. Високото, измършавяло тяло заблещука с прозрачно сиви, призрачни оттенъци, като водата под него.