Флик побеля като платно. Появата на този истински ужас само потвърди страха му, че последният им миг на земята е настъпил. Аланон стоеше неподвижно. Черният плащ беше обгърнал плътно фигурата му и той приличаше на статуя, с лице, обърнато към привидението, което стоеше пред него. Те като че ли разговаряха, но четиримата от групата не можеха да чуят нищо заради нестихващия влудяващ крясък на нечовешките викове, които разкъсваха оглушително нощта всеки път, когато фигурата от Рога на Хадес направеше някакъв жест. Разговорът, на каквато и тема да беше, продължи не повече от няколко кратки минути. Ненадейно призракът се обърна към тях, вдиша изнемощялата си, скелето-подобна ръка и посочи към мястото, където се намираха. Ший усети студ, който прониза незащитеното му тяло и се вряза до мозъка на костите му. Разбра, че за миг беше докоснат от ръката на смъртта. После призракът се извърна и с последно махване за сбогом към Аланон, потъна бавно в тъмните води на Рога на Хадес. Буйно водите отново се размърдаха, а воплите и писъците се засилиха. После затихнаха в стенания на страдание. Накрая езерото се усмири, водите му се укротиха и пътниците останаха сами.
Когато слънцето се показа на източния хоризонт, високата тъмна фигура на брега на езерото се олюля леко и се свлече на земята. За миг четиримата го гледаха нерешително, после се втурнаха през долината към падналия им водач, като се подхлъзваха и препъваха в ронливите камъни. Стигнаха до него след секунди и се наведоха загрижено над него, без да знаят какво трябва да направят. Накрая Дюрън го разтърси предпазливо, като викаше името му. Ший разтърка огромната ръка, усети ледената студенина на кожата и забеляза ужасяващата й бледност. Но страховете им се разсеяха, когато след няколко минути Аланон се размърда и дълбоките му очи отново се отвориха. Гледа ги няколко секунди, после седна бавно, а те го наобиколиха.
— Напрежението трябва да е било огромно — измърмори на себе си той и разтърка челото си. — Притъмня ми пред очите след като загубих контакта. След малко ще се оправя.
— Кое беше това същество? — попита бързо Флик и се ужасяваше при мисълта, че то всеки момент може отново да се появи.
Аланон се позамисли върху въпроса му, загледан в пространството, тъмното му лице посърна от мъка я после се отпусна бавно.
— Загубена душа, същество, забравено от света н народа си — каза той тъжна Обрекъл е себе си на съществувание на полу-живот, което може да трае вечно.
— Не разбирам — каза Ший.
— Това не е важно точно сега. — Аланон отклони въпроса рязко. — Тази скръбна фигура, на която току-що говорих, е духът на Бремен, друидът, който някога се е бил срещу Господарят на магиите. Говорих с него за Меча на Шанара, за пътуването ни до Паранор и за съдбата на групата ни. Научих от него малко, което показва, че съдбата ни ще се решава в по-далечни дни, по-точно, съдбата на всички, с изключение на един.
— Какво искаш да кажеш — обади се настойчиво Ший.
Аланон се вдигна, без да се олюлява, на крака, огледа мълчаливо долината, сякаш за да се увери, че срещата с духа на Бремен е приключила, после се обърна към лицата, конто го чакаха нетърпеливо да продължи.
— Никак не е лесно да се каже това, но вие стигнахте дотук, почти до края на това дирене. Извоювахте си правото да разберете. Духът на Бремен предсказа съдбата на хората от групата, когато го призовах от света на преддверието на ада, в което той е прикован. Обеща, че спец две зазорявания ние ще притежаваме Меча на Шанара. Но предсказа и още нещо. Един от групата ни няма да стигне до най-отдалечената страна на Драконовите зъби. Въпреки това той пръв ще притежава свещения меч.
— Все още не разбирам — призна си Ший след кратък размисъл. — Вече загубихме Хендъл. Той като че ли е говорил за него.
— Не, грешиш, млади ми приятелю — въздъхна тихо Аланон. — Когато каза това, той се обърна и посочи към вас четиримата, които стояхте на края на долината. Един от вас не ще стигне до Паранор!
Мениън Лий се сгуши в прикритието на камъните по пътеката, която водеше нагоре съм Долината на призраците, и зачака тайнственото същество, което ги беше дебнало в Драконовите зъби. На отсрещната страна, скрит в тъмнината на сенките, беше Принцът на Калахорн. Острието на големия му меч беше обърнато надолу и опряно в скалите, а едната му ръка беше отпусната върху дръжката. Мениън се взря в тъмнината. Нищо не се помръдваше. Можеше да вижда само петнадесет ярда пред себе си. След това имаше остър завой, който скриваше останалата част от пътеката. Чакали бяха най-малко половин час и още нищо не се появяваше, въпреки уверенията на Дюрън, че нещо ги преследва. За момент Мениън се зачуди дали съществото, което върви по петите им, не е някой от пратениците на Господаря на магиите. Всеки Носител на черепи можеше да се вдигне във въздуха, да мине зад тях и да застигне останалите. Мисълта го уплаши и тъкмо се канеше да даде знак на Балинор, когато вниманието му беше привлечено от внезапен шум по пътеката под тях. Незабавно се прилепи към скалата.