Ясно се чуваше шум от някой, който подбираше пътя си нагоре по виещата се пътека и се влачеше бавно сред големите камъни в слабата светлина на приближаващата се зора. Който и да беше той или каквото и да беше топа, явно не подозираше, че те са скрити горе, или по-лошо, не се интересуваше, защото изобщо не си правеше труда да прикрива стъпките си. Секунди по-късно тъмна фигура се появи на пътеката точно под прикритието им. Мениън хвърли бърз поглед и за миг квадратната форма и влачещата походка на приближаващата се фигура му заприлича на Хендъл. Сграбчи меча на Лий и зачака. Планът за нападението беше прост. Той трябваше да скочи пред натрапника и да му препречи пътя отпред. В същия момент Балинор щеше да му отреже пътя за отстъпление.
Със светкавичен скок планинецът, с вдигнат меч, се озова лице срещу лице със странния натрапник и му заповяда да спре. Приведената фигура пред него се приближаваше бавно. Изведнъж една силна ръка се повдигна леко и показа огромен железен боздуган, който проблесна леко. Секунда по-късно, когато очите на двамата се срещнаха, те смаяно се разпознаха, хвърлиха оръжията си и принцът на Лий нададе вик на изненада.
— Хендъл!
Балинор излезе от сенките иззад новодошлия тъкмо навреме, за да види как ликуващият Мениън подскочи във въздуха нададе див вой на необуздана радост и се хвърли да прегръща по-малкото, набито тяло. Принцът на Калахорн постави облекчено големия си меч в ножницата, усмихна се и поклати учудено глава при вида на изпадналия в екстаз планинец и дърпащото се, мърморещо джудже, което смятаха за мъртво. За пръв път след успешното им измъкване през Прохода на Джейд във Волфсктааг, той усети, че успехът им е близък и че групата сигурно щеше да се изправи заедно пред Меча на Шанара.
ГЛАВА 14
Зората увисна над необятните спящи хребети и върхове на Драконовите зъби със сурова, безмилостна невъзмутимост, която не обещаваше нищо приятно и хубава Топлината и светлината на изгряващото слънце бяха напълно скрити от ниските пластове облаци от гъста мъгла, която се бяха настанили в зловещите височини и не помръдваха. Вятърът духаше свирепо над голите скали и беснееше сред каньоните и скалистите падини, препускаше през склоновете и хребетите, завираше се в оскъдната растителност и така я огъваше, че насмалко не я прекършваше, после се шмугваше през смесицата от облаци и мъгла с неуловима бързина, но я оставяше необяснимо и странно неподвижна. Воят на вятъра приличаше на силното боботене на разбиващ се в открит бряг океан, силен и напорист. Птиците се стрелваха към небето и политнаха е вятъра, който понасяше крясъците им и ги разпиляваше. На този връх нямаше почти никакви животни — тук-там някое стадо от изключително издръжлива порода планински кози и малки, покрити с козина мишки, които обитаваха най-затънтените дълбини на скалите. Въздухът беше повече от студен. Той беше кучешки студен. Снегът застилаше по-горните части на Драконовите зъби и на тази надморска височина промяната на времето почти не влияеше на температурите, които рядко се качваха до нула градуса.
Това беше коварна планина, огромна, висока и невероятно масивна. Тази сутрин тя като че ли беше потънала в странно очакване на малката група, тръгнала от Кълхейвън. Осемте мъже не можеха да се отърват от тревожното чувство, което метеше мислите им, докато навлизаха бавно и все по-надълбоко в студенината и сивотата на планината. Пророчеството на Бремен беше повече от смущаващо, както и самата мисъл, че скоро щяха да се опитат да преминат през Залата на кралете. На имаше друго, което повече ги гнетеше. Нещо ги дебнеше.
Нещо, което беше търпеливо и хитро, някаква жива сила, която лежеше скрита в гората, в скалистата местност, през която минаваха. Скътала беше злоба и мъст за тях. Сила, която ги наблюдаваше как упорито навлизат все по-навътре в гигантската планина, която препречваше пътя към кралството на Паранор. Те вървяха бавно на север, в нестройна колона, която се очертаваше на фона на черното като въглен небе. Телата им бяха плътно загърнати във вълнените плащове, лицата наведени срещу вятъра. Склоновете и каньоните бяха покрити с ронливи камъни и напукани от невидими цепнатини, поради което ходенето беше изключително опасно. Не веднъж някой от малката група беше засипван от порой от падащи камъни и пръст. Но нещото, спотаило се в земята, все още предпочиташе да не се показва. То просто се задоволяваше да оставя присъствието му да бъде усещано от осемте мъже и да чака ефекта от това усещане да изцеди и последната им капка издръжливост. И тогава преследвачите щяха да станат преследвани.