След малко фенерът освети черна рибарска корда, здраво опъната между стените на тунела на височината на прасците. Никога нямаше да я забележат, ако не бяха предупредени.
— Къде е? — попита Холидей.
— Горе — промълви Родригеш.
Пеги насочи лъча към тавана. Кордата минаваше през няколко почернели от времето скоби и изчезваше в широка двайсетина сантиметра дупка в тавана. В дупката имаше два кръгли предмета с маслиненозелен цвят, всеки с диаметър десет сантиметра. Холидей ги разпозна мигновено: ОЗМ-72, противопехотна скачаща осколочна мина, руски аналог на американската Ml6, известна като Скачащата Бети, която самият той бе използвал във Виетнам, и на югославската ПРОМ-1, която бе виждал през войната в Босна. Задействана на земята, мината подскачаше във въздуха на височината на кръста и експлодираше едва тогава. В случая с тези две мини осколките им щяха да се насочат по протежение на тунела. Всяка ОЗМ-72 съдържаше половин килограм мощно взривно вещество. Задействаха ли се, всяко живо същество на разстояние трийсетина метра в двете посоки на тунела щеше да бъде разкъсано на парчета.
— Помогни ми да го пренесем над кордата — каза Холидей.
Успяха да пренесат отпадащия все повече и повече бивш свещеник над смъртоносния капан. Продължиха по тунела, като бързаха с всички сили, за да се отдалечат максимално от коварните мини.
След няколко метра тунелът зави рязко надясно и започна да се изкачва стръмно нагоре. Холидей усещаше по лицето си свеж полъх; освен това му се стори, че дочува и тътен на буря. Вероятно горе, на повърхността, стихиите отново се бяха разбушували.
Лавовата тръба около тях се променяше, с наближаването на повърхността стените на тунела започваха да се стесняват. Гладкият под стана хлъзгав от кал, а стените бяха покрити с гъста слуз. Ставаше все по-трудно и по-трудно да придържат Родригеш, тъй като с всяка крачка кашлянето му се усилваше, краката му омекваха, а тялото започваше да се тресе неконтролируемо, тъй като организмът му изпадаше в шок. Холидей познаваше симптомите. Бившият свещеник нямаше да изкара дълго.
— В джоба ми… — простена умиращият мъж. — Бележникът… вземи го.
— По-късно — отвърна Холидей. — Ще имаме време за това по-късно.
— Веднага! — настоя категорично Родригеш.
Без да забавя ход, Холидей затършува в джобовете на Родригеш и откри малък бележник с кожена подвързия, дебел не повече от сантиметър. Изглеждаше доста стар. Холидей го пъхна в джоба на сакото си и продължи напред. Наклонът стана още по-стръмен и коленете им започваха да се подгъват от усилието. Родригеш едва се държеше на крака.
Холидей зърна в далечината да се процежда светлина.
И в същия миг и тримата бяха повдигнати във въздуха, а после захвърлени на земята от мощна ударна вълна. Частица от секундата по-късно прозвуча оглушителна експлозия и огнено кълбо изпълни тунела. Вълната горещ въздух достигна и до тях, но отмина.
Холидей се изправи, без да изпуска тамплиерския меч. Стъклото на фенера се бе счупило, но процепът бе достатъчно осветен, за да видят къде стъпват. Пеги заряза фенера, но продължи да стиска пушката. Успяха да изправят Родригеш на крака и се затътриха към светлината. Навън гърмеше и трещеше. Миг по-късно излязоха от лавовата тръба и се озоваха върху неравната повърхност на вулканичния кратер, брулени от пронизителен вятър и вихреща се буря. Огромна светкавица разцепи сиво-черните облаци над главите им.
— Язовецът изпълзя от бърлогата си — каза нечий глас. — Не е в най-добрата си форма, но не е пострадал сериозно.
Аксел Келерман. Беше облечен като провинциален английски благородник: костюм от туид с жилетка, туристически обувки и елегантна мека шапка от заешка кожа. Седеше на един камък на няколко метра от входа на лавовата тръба. В далечината, може би на около километър от тях, се виждаше домът на Родригеш, разположен между двете езера. Дъждът се усили. Бурята забушува още по-силно, вятърът забрули дрехите им. Прокънтя гръмотевица.
Когато видя Келерман да стои тук, облечен по този начин, Холидей изведнъж осъзна колко луд трябва да е синът на есесовския генерал. Сигурно виждаше себе си като герой от някоя романтична фантазия а ла Гьоте.
Келерман не беше сам. До него стоеше един от русокосите му убийци, опрял дулото на автомата си във врата на Мануел Риверо Тавареш, капитана на „Сан Педро“.
Родригеш се строполи на земята.
— Оставете пушката, госпожице Блексток — нареди Келерман с усмивка. — Можете да задържите меча за момента, доктор Холидей. Отива ви.