Невъзможно бе да се определи дали пожарът е дело на професионалист, или на аматьор — днес човек бе в състояние да открие каква ли не информация в интернет, включително подробни инструкции как да сглоби бомба с часовников механизъм или да опожари цяла сграда.
— Госпожице Блексток, полковник Холидей — поздрави ги Броудбент и стана от бюрото си в мига, в който секретарката му ги въведе в кабинета. — Радвам се да ви видя отново, при това толкова скоро. — Всъщност не им се зарадва ни най-малко, но протегна ръка над бюрото. Пеги и Холидей не обърнаха никакво внимание на жеста му. — Какво мога да направя за вас днес?
— Къщата на вуйчо Хенри изгоря снощи.
Двамата седнаха, Броудбент също седна.
— Да — отвърна адвокатът, придавайки си мрачен тон. Гласът му прозвуча като на погребален агент. — Ужасна работа.
— Шефът на пожарникарите смята, че причината е умишлен палеж — каза Холидей.
— Наистина ли? — възкликна Броудбент. — Имате ли опит в подобни неща?
— Снощи някой подпали дома на вуйчо ми и после избяга. На косъм бях да го пипна.
— Наистина ли?
— Наистина — отвърна Холидей, след което за миг замълча. — Опитваше се да открадне нещо от къщата.
— И какво беше то?
— Много добре знаете какво се опитваше да открадне — заяви Холидей.
— Така ли?
— Меч, господин Броудбент. Мечът, към който вчера проявихте такъв голям интерес.
— Какво всъщност намеквате? — Броудбент се усмихна любезно.
— Нищо не намеквам — рязко отвърна Холидей. — Казвам го директно: наели сте някого, за да открадне меча и да опожари дома на вуйчо ми.
— Не бих изрекъл тези думи на публично място — посъветва го адвокатът. — Може да се окажете подсъдим за клевета.
— Значи отричате? — възмутено попита Пеги.
Броудбент се усмихна.
— Разбира се, че отричам, госпожице Блексток. Би било изключително глупаво да не го направя, дори да допуснем, че по някакво невероятно стечение на обстоятелствата обвинението ви почива на реални обстоятелства, каквито всъщност аз не откривам. — Адвокатът се обърна към Холидей. — Освен това, полковник, както и двамата отлично знаем, не разполагате с никакви доказателства.
— Вчера попитахте за меча.
— Глупости! — възкликна Броудбент и щракна с пръсти във въздуха. — Случайно съвпадение!
— Вуйчо ми е открил меча през 1945 година. Пазил е находката си в тайна повече от шейсет години. Защо според вас го е направил?
— Нямам представа — отвърна Броудбент.
— Баща ви не го ли е споменавал?
— Не. Както ви уведомих вчера, научих за съществуването му едва след като поех практиката на баща ми и прегледах записките му по отношение на завещанието на вашия вуйчо.
— А защо баща ви също е пазил в тайна съществуването на меча?
— Нямам представа — отвърна Броудбент с въздишка. — Зная само, че мечът е бил много важен за него.
— И въпреки това никога не е правил опит да се сдобие с него.
— Да. Вероятно не е знаел, че мечът все още е у вуйчо ви.
— Можел е да го попита.
— Очевидно не го е направил, или поне аз не разполагам с информация да го е правил.
— Казахте, че баща ви и вуйчо ми са били заедно, когато са открили меча.
— Точно така.
— Твърдите ли, че баща ви има някакви права върху меча?
— Вашия вуйчо го е откраднал от него.
— И той се е опитал да си го върне?
— Не говорете глупости!
— Какво е правил баща ви в Берхтесгаден?
— Бил е майор от Трета пехотна дивизия. Бил е адютант на командира й, генерал-майор Джон О’Даниъл.
— Вуйчо ми никога не е служил в Трета дивизия — възрази Холидей. — Дори не е бил в армията.
— Точно така — отвърна Броудбент. — Прикритието, което е използвал, му осигурявало самоличност като цивилен консултант в Управлението за паметниците, изящните изкуства и архивите, създадено от Съюзниците с цел опазване на културните шедьоври в зоната на бойни действия. Вуйчо ви всъщност е бил служител на генерал Донован в Бюрото за стратегически операции, предшественика на ЦРУ. — Броудбент замълча за миг. — Предполага се, че е проявявал по-голям интерес към разузнаването, отколкото към откриването на откраднати от нацистите произведения на изкуството.