— По телефона ви прочетох превода от латински — каза Холидей. — Говори ли ви нещо?
Бернхайм се усмихна сърдечно и отново дръпна от цигарата.
— Не и отначало. Познанията ми по латински са… меко казано, оскъдни. Никога не съм го харесвал, дори като студент. Освен това смятам, че преводът ви е доста… груб, неточен.
— Признавам си — съгласи се Холидей.
— И така — продължи Бернхайм, — отначало не… sonner les cloches, нали? Нищо не ми говореше. — Той отново сви рамене. — Затова се замислих, изпуших няколко цигари и отново се замислих. — Fanum cavernam petrosus quies. И постъпих както ме учеше моят учител Monsieur Форен. Как се казва… decomposer la phrase?
— Направих разбор? — предположи Холидей.
— А, да, разбор, анализ — кимна Бернхайм. — Направих морфологичен разбор на израза. Fanum. Светилище. Свято място. Cavernam. Пещера. Кухина. Кухо място. Petrosus. Скала. Камък. Quies. Място за отдих, почивка.
— И какво, това наведе ли ви на някаква мисъл? — попита Пеги.
— Да, определено, защото си спомних, че Monsieur Форен обичаше да повтаря, че в латинския смисълът е силно зависим от словореда. С кои фрази разполагаме?
— Fanum cavernam и petrosus quies — отвърна Холидей.
— Така, les phrases descriptives, или описателните фрази „свещена пещера“ или „скала на спокойствието“. Едва тогава проумях. Разбрах, че става въпрос за игра на думи или дори за някакъв код. Quies е по-скоро сигурно място, убежище. Най-вероятно пристанище. Може би дори Пристанището на скалата, нали?
— Това място съществува ли? — попита Пеги.
— Разбира се — кимна Бернхайм и угаси триумфално цигарата си в пепелника. — Родното пристанище на Роже дьо Флор, Ла Рошел, Пристанището на скалата.
— А свещената пещера? — попита Холидей.
— Сент Емийон — отвърна Бернхайм.
— Мислех, че това е вино — каза Пеги.
— Но също и градче, разположено недалеч от Ла Рошел. Както и черква, издълбана във варовиковите скали на мястото, където е живял прочутият отшелник свети Емийон. А той е живял в пещера, разположена под самата черква. Пристанището на скалата. Свещената пещера, n’est-ce pas?
— Възможно е — съгласи се Холидей.
— А аз съм сигурен — каза Бернхайм. — Идете в Ла Рошел и се срещнете с доктор Дюрок. — Той се приведе над бюрото и написа нещо в бележника си. Откъсна листа и го подаде на Холидей. Там имаше име и адрес: д-р Валери Дюрок, университет на Ла Рошел, авеню „Алберт Айнщайн“ №23, Ла Рошел, Франция. — Тя ще бъде вашият гид.
Напуснаха музея и прекосиха Сена по Пон д’Йена. Озоваха се край понтона, който туристическите корабчета използваха като кей. Свиха по крайбрежната улица, за да се насладят отново на Париж. Пеги бе идвала няколко пъти тук в журналистически командировки, а Холидей бе изкарал един мандат в щабквартирата на НАТО в Брюксел и Париж бе любимото му място за разходка и почивка.
Париж. Арогантен, самовлюбен, надут и помпозен чак до степен на простащина и шутовщина, обитаван от шест милиона рафинирани сноби, които се отнасяха с презрение към всички други на този свят, включително и към останалите французи. Париж несъмнено бе най-красивият град на света и един от най-очарователните. Човек може да намрази Париж заради многото му недостатъци, но в същото време може да си прекара чудесно, тъй като Париж крие изненади на всеки ъгъл и подобно на опитна проститутка е в състояние да намери подход към всеки посетител.
Стигнаха Ке д’Орсе и свиха по булевард „Сен Жермен“, откъдето възнамеряваха да се приберат в хотела си. „Сен Жермен“ бе изпълнен с обичайната шумна лятна тълпа; тук можеше да се намери всичко — от костюми на Армани до копчета за ръкавели за десет хиляди долара, а посетителите на многобройните кафенета, наредени от двете страни на потъналия в сенките на огромните дървета grand boulevard, решаваха световните проблеми на чаша кафе и sandwich jam bon, сандвич с шунка.
На половината от витрините имаше надписи, оповестяващи grande vente, за да примамят туристите, а на другата половина бяха окачени плашещи предупреждения за fermeture annuelle, традиционната юлско-августовска ваканция, когато всички парижани прекарват годишния си отпуск в провинцията или край морето и се преструват, че им харесва.
Докато Холидей и Пеги вървяха към своя хотел пансион, разположен на улица „Латран“, чуха поне дузина различни езици и видяха туристически автобуси от поне толкова страни. Това определено не бе Левия бряг от времето на Хемингуей, но въпреки това предлагаше живописна гледка, гарнирана с раирани жарсени блузи, барети, стари ситроени и les flics, усмихнати полицаи с шапки без периферия, които въртяха палките в ръце и милваха автоматичните пистолети в кобурите на бедрата си. Тук-там се срещаха босненски просяци, нерядко с осакатени от мини крайници, които потракваха монети в хартиените чашки, които държаха в ръка.