Купиха си от един уличен търговец обилно полети с горчица сандвичи с наденички и продължиха към хотела, непретенциозен шестетажен пансион без особени достойнства, ако не се броеше обстоятелството, че бе относително евтин за град като Париж. Холидей и Пеги изкачиха тесните стълби до втория етаж и тръгнаха към стаите си. Никой от тях не бе мигвал след случилото се в Йерусалим.
Стаята на Холидей бе типична за третокласните парижки хотели. Леглото бе от ковано желязо, а пружината — толкова провиснала, че почти допираше пода. Скринът бе преживял две световни войни и подобно на истински ветеран имаше достатъчно белези, които да докажат това, а по някаква странна архитектурна приумица бидето бе напъхано между вратата на банята и прозореца, който гледаше към задната уличка. Гледката също бе класическа: редици покриви и комини, които стигаха чак до Сена, и късче от Нотр Дам, стига обаче да се наведеш като акробат над пожарната стълба.
Холидей отвори вратата и замръзна.
Всичко бе обърнато с главата надолу. Дюшекът бе накълцан като с касапски нож, всичко бе покрито с пух и дюшеклък. Чекмеджетата на бюрото зееха отворени, увиснали като изплезени езици, а дрехите бяха извадени от гардероба и разпилени из цялата стая. Пътната му чанта, обърната с подплатата навън, бе нарязана на ивици.
Холидей не помръдна. Ослуша се. Стори му се, че долавя някакъв звук. Сърцето му заби ускорено. Най-умното, което би могъл да направи, бе да се обърне и да побегне по-далеч от хотела.
Вместо това отиде до затворената врата на банята. Трепна, когато една от дъските на пода изскърца силно под крака му. Холидей спря до вратата и се ослуша.
Какво чуваше? Нечий дъх или това бе порив на вятъра, който се носеше по улицата навън? В бидето капеше вода. Холидей се сети за ножа, причинил всички тези щети в стаята, затова свали сакото си и го уви около лявата си ръка. Отвори рязко вратата. Банята беше празна.
Върна се в стаята, но нещо го накара да застане нащрек. Завесата на душа бе дръпната и закриваше ваната. Не смяташе, че преди да напусне стаята, я е оставил в това положение. Обърна се. Покрай рамото му прелетя наточено като бръснач острие и пред погледа му се появи висок слаб мъж с бяла риза, извадена над панталоните. Мъжът се хвърли отново към него, а Холидей отстъпи назад и си удари главата в рамката на вратата.
Отдръпна се към отворената врата. Нападателят се опита да забие ножа между ребрата му и макар Док да успя да се извърти, дългото тънко острие раздра ризата му и го поряза. Холидей обаче успя да изрита противника си рязко в слабините.
Нападателят изкрещя и се хвана с една ръка между краката. Холидей отстъпи назад, но се спъна в разпорения дюшек. Миг по-късно нападателят се озова върху него, възседна гърдите му, пъхна ръка под брадичката му и натисна главата му назад, за да оголи гърлото му и да го пререже.
Холидей подскочи нагоре, успя да оттласне противника от гърдите си, запрати го в желязното легло и удари ръката с ножа в металните пружини. Заби коляно в лицето на мъжа и натисна с цялата си сила.
Нещо изпука и непознатият нададе приглушен вик. Холидей го улови за ръката и огъна китката му върху ръба на желязното легло, изви я назад, така че тя почти докосваше ръката. Мъжът изохка отчаяно и изпусна ножа, който издрънча на пода.
Нападателят обаче успя да се освободи от хватката на Холидей и се изправи, макар и неуверено. Оказа се доста по-едър от първоначалната преценка на Холидей, а в изражението му имаше нещо диво и плашещо. Приличаше на бойно куче, не се предаваше дори със счупена скула и разкървен нос, беше в стихията си, решен на всяка цена да изпълни възложената му задача.
Един бегъл поглед показа на Холидей, че ножът е останал зад гърба му; да посегне към него обаче би означавало да обърне гръб на противника си. Забеляза и ръцете на нападателя — външните ръбове на дланите му бяха покрити с твърди мазоли. Търнър, един от инструкторите по бойни изкуства в Уест Пойнт, имаше подобни ръце. Такива ръце бяха в състояние да счупят на две дебела дъска или тухла. Да смажат гръклян. Този тип не се нуждаеше от нож.