— Таксита?
— Би трябвало да има стоянка вдясно от станцията на метрото.
Холидей погледна картата на метрото, окачена над вратите на няколко метра от него. Между Шатле и Сен Манде имаше седем спирки.
— След колко време ще бъдем на Насион?
— След десетина минути.
— Сен Манде?
— Още три минути. Какво си намислил?
— Да слезем на Насион. Или поне да го накараме да си помисли така. После да се качим пак. Ако се отървем от него, добре. Ако ли не, ще вземем такси от стоянката до Сен Манде и ще се опитаме да му избягаме по този начин.
— Добре.
Холидей си погледна часовника. Три следобед. Влакът бе пълен с уморени хора с вид на чиновници. Мъже с костюми и вратовръзки, жени с рокли и на високи токчета. Хора, които се прибираха у дома.
От пазарската чанта на една жена стърчеше багета и Холидей осъзна, че единственото, което бе сложил в устата си, откакто слязоха от самолета, бе онзи хотдог с мазна наденичка. Освен това с Пеги не бяха спали от Йерусалим насам. Ако не намереха къде да се подслонят, не след дълго щяха да рухнат от умора.
Влакът навлезе в станция „Насион“ и спря край перона с пронизително скърцане. Вратите се отвориха и Холидей и Пеги слязоха на платформата. Влакът се опразни почти изцяло. Видяха Американския турист, застанал през три вагона от техния, и в този миг извадиха невероятен късмет. Някой се опита да грабне фотоапарата „Никон“ от врата на мнимия турист, дръпна презрамката и го събори. Двамата паднаха на кълбо и в този миг прозвуча сигналът на влака. Холидей и Пеги скочиха във вагона, вратите се затвориха зад тях и Американския турист остана на перона.
Слязоха на Сен Манде и отново излязоха на повърхността. На съседния паркинг бяха строени двойни редици сергии с тенти — явно бяха уцелили един от дните, в които се провеждаше фермерският пазар. Във въздуха се носеше миризма на прясно зеле и кокошки. Срещу изхода на метрото и паркинга със сергиите се пресичаха две големи улици; на единия ъгъл на кръстовището имаше цветарски магазин, а до него — кафене с тента и светещ неонов надпис: „Ла Турел“.
Пресякоха улицата и влязоха в кафенето. Избраха си маса, от която да наблюдават изхода на метрото, и се настаниха. Сервитьорът, който се появи, се подсмихваше под нос. Поръчаха си бира „Кроненбург“ и sandwich jambon с пържени картофи. Хилещият се сервитьор се отдалечи.
— Не можем да стоим така… на открито прекалено дълго. Трябва да се скрием от улицата.
— Друг хотел?
— Ако капитан Рено наистина е служител в жандармерията, би трябвало да се е погрижил за хотелите. Имената на всички регистрирани гости се появяват в нечий полицейски компютър. Мерките за сигурност в това отношение бяха доста затегнати след 11 септември. Ще ни открият за броени часове.
— Какво да правим тогава? — попита Пеги.
Бирата и сандвичите пристигнаха. Сервитьорът ги остави на масата и отново изчезна.
— Ще измисля нещо — обеща Холидей и двамата започнаха да се хранят.
Холидей винаги оставаше очарован от сериозността, с която французите се отнасят към храната си. Намираше се в парижкия еквивалент на евтин нюйоркски ресторант, а храната бе достойна за бистро с четири звезди от Гринич Вилидж. Хрупкавият хляб бе невероятно пресен, маслото бе сладко, а шунката — крехка, без тлъстини, тънко нарязана и опушена до съвършенство, картофите пък бяха нарязани на ръка, изпържени до златистокафяво. Нищо чудно, че сервитьорът хихикаше, имаше пълното право на това. Бе поднесъл съвършените сандвичи на хора, свикнали да се хранят с розови резени с неопределен произход и парченца зелена целулоза с претенции за маруля, пъхнати между две филии хляб.
Холидей погледна дългата обрамчена с дървета улица. Според табелката, разположена на стената високо над цветарския магазин, това бе авеню „Фош“. Вероятно улицата бе кръстена така преди стотина години от някой находчив строителен предприемач с надеждата потенциалните клиенти да я объркат с много по-престижното авеню „Фош“, което водеше началото си от Триумфалната арка.
Това авеню „Фош“ приличаше на добро и солидно място за живот на представителите на средната класа: дърветата бяха подкастрени, а жилищните сгради, чиито фасади смътно напомняха архитектурния стил от времето на крал Едуард VII, образуваха солидно каре, защитено от добре поддържани огради от ковано желязо. Холидей видя и лъскавите месингови плочки, разположени до някои от вратите, които дискретно рекламираха услугите на лекари, зъболекари и дори на неколцина адвокати.