Малко по-нататък от другата страна на улицата се разиграваше семейна драма, която мигом прикова вниманието на Холидей. Трийсетинагодишен мъж товареше багаж в светлосиньо „Пежо Партнер“, компактен миниван, чийто дизайн изглеждаше вдъхновен от анимационен филм. Багажникът бе вече препълнен и мъжът редеше куфарите и кашоните върху напречните релси на покрива на колата.
Беше със сиви фланелени панталони и бяла риза с навити ръкави. Не носеше вратовръзка. И беше със сандали. Явно заминаваше на почивка.
Входната врата на сградата се отвори и красива тъмнокоса жена изведе три момиченца. Две от децата носеха куфарчета, а най-малкото тикаше количка за кукли, върху която бе разположило розова пътна чанта.
Избухна кратък спор относно количката и най-малкото момиченце се разплака. Миг по-късно се разплака и средното, докато най-голямото, което бе на дванайсет или там някъде, изглеждаше ужасно отегчено. В крайна сметка мъжът със сивите панталони проумя, че е малцинство в съотношение едно към четири, и капитулира, взе количката и я сложи на багажника върху покрива. Най-малкото момиченце обаче не само продължи да плаче, но и задълбочи драмата, като хукна към вратата на сградата и се разрева. Майката обаче изкомандва досущ като фелдфебел, който гълчи новобранци, и детето се закова на място.
— Marie-Claire Allard! Viens ici im-med-i-ament! — „Мари-Клер Алар! Ела тук не-за-бав-но!“
Момиченцето спря. Майката тропна с крак веднъж. Мари-Клер осъзна, че всяка по-нататъшна съпротива е безсмислена, наведе глава, затътри се с бавни крачки и се качи в колата, последвана от двете си сестри. Майката се настани на мястото до шофьора, а мъжът седна зад волана. Пежото потегли и се насочи далеч от града, на изток.
— Мила семейна картинка — каза Пеги, която също бе наблюдавала сцената, взе последното пържено картофче и го лапна. — Няма кетчуп — оплака се тя. — Типично за французите.
— Приключи ли? — попита я Холидей.
— Да — отвърна тя. — Измисли ли нещо?
— Абсолютно. Малката Мари-Клер Алар ми даде чудесна идея.
Платиха сметката, пресякоха авеню „Фош“ и застанаха пред сградата с №10. Отвориха входната врата и се озоваха във фоайе, застлано с мраморни плочи. На стената имаше месингови табелки с номерата на апартаментите и звънци. Провериха имената, но не откриха семейство Алар.
Холидей чу тихо проскърцване. В дъното на коридора имаше друга врата, която лекият ветрец бе побутнал едва-едва. Вратата бе от полупрозрачно армирано стъкло. Отвъд него се виждаше естествена светлина. Двор? Най-вероятно. Минаха по коридора и Холидей натисна бравата.
Озоваха се пред плочник, заобиколен от миниатюрна градинка. Оттатък градинката се издигаше двуетажна каменна къща с покрив, застлан с червени керемиди. Вероятно преди доста години тъкмо тази къща е била оригиналният №10, а заобикалящият я каньон от апартаменти е бил построен впоследствие.
Минаха по плочника и спряха пред входната врата. Тя бе изработена от тъмен дъб, резбован с декоративни ромбчета. Ключалката бе стара, достатъчно голяма, за да влезе в нея показалец. Холидей би могъл да я отключи с крив пирон. Той обаче се пресегна, опипа рамката над вратата, измъкна оттам голям железен ключ и го пъхна в ключалката. Завъртя го и вратата се отвори. Двамата прекрачиха прага.
Къщата нямаше нищо общо с евтиния хотел на улица „Латран“. Отляво се намираше просторна библиотека с камина, голям старинен глобус, поставен върху стойка на колелца, и огромен плазмен телевизор, заобиколен от лавици с книги. Имаше още кожено канапе, два удобни на вид кожени фотьойла и масивно дъбово бюро с цвета на входната врата.
Редицата прозорци със спуснати щори гледаше към миниатюрната градинка и една стара каменна стена. Късното следобедно слънце проникваше между жалузите на щорите и хвърляше ивици светлина върху зеления персийски килим. Беглият преглед на документите, оставени върху бюрото, разкри на Холидей, че господин Пиер Алар е професор по философия в университета във Венсан, а госпожа Алар е всъщност доктор Алар, стоматолог ортодонт.
Вдясно от входната врата имаше просторна трапезария с великолепно обзаведена кухня в задната част. На горния етаж имаше четири спални, три по-малки за всяко от момичетата и една по-голяма за господин и госпожа Алар. Холидей и Пеги дори не намериха време да си пожелаят лека нощ. Холидей си избра спалнята с куклите Барби, а Пеги се настани в онази с плакатите на „Колдплей“ по стените. И двамата заспаха за броени минути.