— Какво ще кажеш, а? — попита го Пеги, вперила поглед в автомобила.
Паркиран до бордюра ги очакваше лъскав тъмнозелен мерцедес последен модел на стойност поне осемдесет хиляди долара.
След по-малко от час, напълнили догоре една полистиренова хладилна чанта с храни и напитки за петчасовото пътуване до Ла Рошел, Холидей и Пеги напуснаха Париж и се понесоха към Бискайския залив.
Минаха покрай Версай, сетне продължиха на юг към Шартър и Тур, за да навлязат в долината на Лоара. Спряха в околностите на Тур, където си устроиха пикник край брега на живописната река Шер, после подминаха Поатие и пристигнаха в крайбрежния град Ла Рошел към три и половина следобед.
Ла Рошел бил създаден като малко рибарско селце през 1000 г., но университетът в Ла Рошел бе толкова нов, че както се казва, бетонът още не бе слегнал. Студентското градче бе ултрамодерно, студентите — също. Най-големият факултет бе този по масови комуникации, а университетът си сътрудничеше и обменяше студенти с половин дузина авторитетни институции, включително с Нюйоркския щатски университет във Фредония. Кампусът се намираше в южната част на града близо до брега и на хвърлей място от Миним, някога рибарско пристанище, превърнато днес в огромна яхтена марина.
Кабинетът на д-р Валери Дюрок се намираше на последния етаж в сградата на факултета по хуманитарни науки. Обзавеждането му бе в най-висша степен строго и аскетично. Метално бюро, метални библиотеки, метални кантонерки и една-единствена фотография в рамка — на анонимен плаж, който можеше да се намира навсякъде по света от Сейшелите до Сан Диего.
Дюрок бе прехвърлила шейсетте и приличаше много на Лорън Бакол, само че бе малко по-слаба от прочутата холивудска звезда. Гласът й обаче бе същият: дрезгав като шкурка и сладък като елдов мед. Имаше огромните очи на Бет Дейвис, изящно оформени скули и посивели коси, подстригани късо като на паж. Прическата й имаше вид, сякаш Дюрок я бе оформила сама, но най-вероятно струваше цяло състояние. Беше облечена във виненочервена копринена блуза, плисирана пола и обувки с нисък ток. Пушеше „Житан“ без филтър, които миришеха почти толкова противно, колкото и „Боаяр“ на Бернхайм.
Холидей и Пеги се представиха, като не забравиха да споменат името на Морис Бернхайм, после разказаха историята си, като пропуснаха да споменат нарастващия брой трупове, мъртвия полицай в парижкия хотел, Аксел Келерман и баща му, самонастаняването в дома на семейство Алар в Париж и кражбата на скъпия мерцедес. Цензурирана по този начин, историята им звучеше що-годе приемливо.
Дюрок запали цигара с тънка златна запалка, която след това затвори с щракване. Остави запалката върху синьо-белия пакет „Житан“ и бавно изпусна две леки облачета дим от издутите ноздри на аристократичния си нос.
— Опасявам се, че интернет е пълен с невярна информация по отношение на хора като Роже дьо Флор — започна тя. — Човек може да си поиграе с Гугъл като с клавиатура на пиано и да композира цяла симфония от лъжи и измислици. — Говореше с равната интонация и акцента, характерни за Източното крайбрежие на Щатите, досущ като човек, за когото английският дълго време е бил основен език за общуване. Холидей бе готов да се обзаложи, че Валери Дюрок е преподавала в някой американски университет.
— Истината е, че Роже дьо Флор е бил най-обикновен немски търговец на вино. Не е бил нито рицар тамплиер, нито герой, нито пък воин в името на Христа, който отмъкнал Светия Граал от Йерусалим. Бил е чисто и просто бизнесмен.
— Но реална личност ли е?
— Разбира се — отвърна Дюрок. — Доказателства за съществуването му могат да бъдат открити в архивите на Ла Рошел, а също в архивите на собственото ми семейство.
— На собственото ви семейство? — попита заинтригувана Пеги.
— La famille Duroc живее в Ла Рошел от XII век — заяви Валери Дюрок с нотка на гордост в гласа. — Ние сме една от най-старите фамилии в цяла Аквитания. — И изпусна ново облаче дим, сякаш за да подчертае важността на казаното.
Докато я слушаше и оглеждаше аристократичното й лице, Холидей успя да открие в него част от причините на избухването на Френската революция и възхода на хора от простолюдието като онзи дребосък корсиканец Наполеон Бонапарт. Валери Дюрок излъчваше добре шлифована арогантност, култивирана в продължение на стотици години.
— Фамилното ни име е било Де ла Рошел, но впоследствие е било съкратено на Дюрок — продължи университетската преподавателка.