Майкъл Муркок
Мечът на зората
КНИГА ПЪРВА
А след като Дориан Хоукмун, последният дук на Кьолн, откъсна Червения амулет от шията на Лудия бог и подчини този могъщ предмет на волята си, придружен от Д’Аверк и Оладан от планините той се завърна в Камарг, където граф Медни, дъщеря му Изелда, философът Боуджентъл и всички поданици вече бяха обсадени от ордите на Тъмната империя, предвождани от заклетия враг на Хоукмун — барон Мелиадус фон Кройден.
Толкова могъща и непобедима бе армията на Тъмната империя, че заплашваше да помете дори храбро отбраняваната провинция Камарг. А случеше ли се това, барон Мелиадус неминуемо щеше да направи Изелда своя робиня, да подложи на безпощадна сеч населението, а Камарг да превърне в пепелище. Само благодарение на тайнствената сила на древната машина — дар от призрачния народ — която можеше да затваря и премества цели райони от пространството и времето, Камарг намери своето спасение в друго измерение на Земята.
Отпърво всички се радваха на щастливото избавление. Но не мина много време и Хоукмун започна да опипва с безпокойство дръжката на меча, замислен за участта, която бе сполетяла неговия истински свят…
ПЪРВА ГЛАВА
ПОСЛЕДНИЯТ ГРАД
Гъст черен дим полъхна от долината, застигна препускащите нагоре по хълма страховити конници и изтръгна хрипкава кашлица от гърдите им.
Беше привечер, слънцето клонеше към хоризонта и хвърляше зловещите им сенки надалеч. Обгърнати от спускащия се здрач, конниците приличаха на чудовища с огромни глави, яхнали бойни коне.
В ръката си всеки държеше знаме, окървавено от безбройните битки, а лицата бяха скрити от маски на различни животни, обсипани със скъпоценни камъни. Доспехите им бяха изковани от месинг и сребро, с рицарски гербове на гърдите, покрити със засъхнала кръв и кал и носещи белези от сраженията, а в стоманените си десници навъсените войни стискаха тежки мечове, прекъснали нишката на не един невинен живот.
Шестимата конници достигнаха билото на хълма, дръпнаха едновременно юздите на пръхтящите жребци, а сетне забиха дръжките на знамената дълбоко в меката почва, оставяйки ги да плющят на вятъра като криле на пърхаща птица.
И ето че вълчата маска се извърна към маската-муха, маймуната се спогледа с козела, а плъхът се ухили на хрътката — с усмивка на победител. А сетне чудовищата от Тъмната империя, всеки от тях Военачалник на хиляди отбрани бойци, сведоха погледи към долината и отвъд нея — към хълмовете и синевата на морето, и едва накрая извърнаха глави назад — към опожарения град, откъдето от време на време се дочуваха изнемощелите вопли на жертвите.
Слънцето изчезна зад хоризонта, нощта се спусна и пламъците се разгоряха още по-ярко, отразени в металните маски на Господарите от Гранбретан.
— Настъпи часът, побратими — обади се с гръмлив глас изпод маската барон Мелиадус, Гранд констебъл на Ордена на Вълка и Главнокомандващ Завоевателна та армия, — когато можем да заявим, че цяла Европа е в краката ни.
Мигел Холст, Архидук на Лондра и предводител на Ордена на Козата, се засмя:
— Да — цяла Европа. До последното, най-затънтено кътче. Но да не забравяме и земите, които завладяхме на изток.
Шлемът с козя муцуна кимна, сякаш изразяваше задоволство, а рубинените очи блеснаха зловещо, отразявайки светлините на пожарищата.
— Скоро — подхвърли с нескрит възторг Адаз Проми, Господар на Ордена на Хрътката, — целият свят ще бъде наш. Целият.
И бароните на Гранбретан, покорители на континенти, тактици и войни, ненадминати по храброст и умения, ала с покварени души и умове, обладани от сляпа ненавист към всякакви добродетели, повелители на могъщи и злокобни сили, олицетворяващи власт без правосъдие, се засмяха мрачно, загледани в опожарените руини на последния град в Европа, който бе дръзнал да се опълчи срещу тях. Един наистина древен град. Наричаше се Атина.
— Целият свят — подхвърли Джарак Нанкенсеен, Военачалник на Ордена на Мухата, — с изключение на Камарг…
При тези думи смехът на барон Мелиадус внезапно секна, сякаш го бяха зашлевили през лицето.
Джарак Нанкенсеен завъртя своята обсипана с брилянти маска към барона и продължи още по-хапливо:
— Не ви ли стига, че ги прогонихте от този свят, драги ми бароне?
— Не — изръмжа Вълкът. — Не ми стига.
— Там, където са сега, не ни заплашват с нищо — рече помирително барон Бренал Фарну. — Доколкото разбрах от нашите книжници, намирали се в друго измерение на Земята, което нямало връзка с нашето пространство и време. Не можем да ги достигнем, нито пък те нас. Така че, нека се наслаждаваме на триумфа и да забравим досадните спомени за Хоукмун и граф Медни…