Хоукмун се засмя, грейнал от удоволствие.
— Добре! Най-сетне един истински противник. Нямаш представа как се радвам на появата ти, странниче. Толкова отдавна до ушите ми не беше достигал звънът на удряща се стомана! — И при тези думи той се нахвърли срещу маскирания.
Непознатият отби ловко атаката и премина в настъпление, но толкова неусетно, че Хоукмун едва след минута осъзна това. Заели стабилни позиции, двамата се стараеха да не отстъпват нито крачка назад и влагаха цялото умение, на което бяха способни, защото всеки от тях си даваше сметка, че срещу него се е изправил истински майстор на сабята.
Сражаваха се близо час, силите бяха съвсем изравнени, никой от тях нито получи, нито пък успя да нанесе рана на другия, а после Хоукмун неочаквано реши да промени тактиката и започна да отстъпва предпазливо назад, към брега.
Маскираният реши, че най-сетне е спечелил преимущество в боя и насъбрал повече увереност, завъртя сабята още по-чевръсто, принуждавайки Хоукмун да удвои усилията си.
Изчакал подходящия момент, Хоукмун се подхлъзна престорено и се стовари на коляно. Другият подскочи рязко напред, но Хоукмун извъртя ловко сабята и шибна маскирания с плоското но китката. Непознатият извика от болка и изпусна сабята. Хоукмун скочи, затисна падналата сабя с подметка и опря острието си в шията на маскирания.
— Номерът ти е недостоен за един истински фехтовчик — изръмжа недоволно непознатият.
— Взе да ми става скучно — отвърна Хоукмун. — Омръзна ми да си играя с теб.
— И сега какво?
— Името ти — заяви Хоукмун. — Първо ще ми кажеш как се казваш, после ще ми покажеш лицето си, а най-важното идва накрая — как си се появил тук?
— Ще ти кажа името си — рече мъжът с нескрита гордост. — Казвам се Елвереза Тозер.
— Но аз съм го чувал! — възкликна изненадано кьолнският дук.
ТРЕТА ГЛАВА
ЕЛВЕРЕЗА ТОЗЕР
Елвереза Тозер не беше човек, когото Хоукмун би очаквал да срещне, дори ако му бяха предсказали, че му предстои да се изправи срещу най-прочутия гранбретански драматург — писател, чиито творби се радваха на широка популярност из цяла Европа, даже сред онези, които проклинаха всичко гранбретанско. Вярно, че в последно време се чуваше твърде малко за автора на „Крал Сталийн“, „Трагедията на Катин и Карна“, „Последният бралдур“, „Анала“, „Чършил и Адулф“, "Стоманена комедия" и още много шедьоври, но Хоукмун бе сметнал, че за това е виновна войната. И все пак, беше си представял Тозер като облечен в скъпи одежди благородник, духовит и изтънчен в разговора. Вместо това пред него стоеше човек, който очевидно боравеше много но-добре със сабята, отколкото с думите и беше облечен в парцали като някой изпаднал бродяга.
Докато го побутваше с острието на сабята си из тесните пътеки на мочурището, Хоукмун се чудеше над този парадокс. Лъжец ли бе маскираният? Ако наистина беше така, тогава защо се представяше за прочут драматург?
Тозер крачеше безгрижно и дори си подсвиркваше, показвайки с държането си, че ни най-малко не е обезпокоен от този внезапен поврат на съдбата.
Хоукмун спря.
— Я почакай малко — рече той и дръпна юздите на коня, който го следваше. Тозер се извърна. Лицето му все още беше скрито от маската. Хоукмун беше толкова изненадан от чутото име, та бе забравил да нареди на Тозер да я свали.
— Знаеш ли — заговори Тозер, — тук е много приятно. Само дето почитателите ми ще се броят на пръсти… предполагам…
— Аха — отвърна замислено Хоукмун. — Мда… — После махна с ръка към коня. — Хайде да се качим двамата. Ако обичате, заповядайте на седлото, маестро Тозер.
Тозер се метна на седлото, Хоукмун се качи зад него, хвана юздите и пришпори жребеца.
Тъкмо по този начин пресякоха градските порти и продължиха бавно по тесните криви улички право към стръмните стени на Медния замък.
Щом спряха в двора на замъка, Хоукмун остави жребеца на грижите на конярите и покани Тозер в голяма та гостна.
— През тази врата, моля — посочи му той.
Тозер сви рамене, прекрачи прага и се поклони на двамата мъже, изправени край пламтящия в камината огън. Хоукмун също им кимна.
— Добро утро, сър Боуджентъл… добро утро, д’Аверк. Водя ви един пленник…
— Виждам — отвърна д’Аверк и на лицето му се изписа слаб интерес. — Да не би войските на Гранбретан вече да тропат на градските порти?
— Пристигнал е сам, доколкото ми се струва — отвърна Хоукмун. — Твърди, че е Елвереза Тозер…
— Наистина? — Боуджентъл погледна непознатия с любопитство. — Авторът на „Чършил и Адулф“? Направо не е за вярване.