— Дори нещо повече — едва не изгубих живота си. Щях да издъхна в онзи пропаднал селски край…
— А после се запознахте с онзи философ, дето ви научил как да пътувате между измеренията? И дойдохте тук да дирите убежище, така ли? — попита Хоукмун, като следеше внимателно реакцията на Тозер.
— Не, тоест, да… — отвърна драматургът. — Искам да кажа, че не знаех точно къде ще се появя…
— А според мен вие сте изпратен от самия крал-император Хуон, за да ни унищожите — заяви Хоукмун. — Мисля, че лъжете, маестро Тозер.
— Да лъжа ли? Какво е лъжата? Какво е истината? — засмя се Тозер, погледна със смразяващ поглед Хоукмун и изведнъж хлъцна.
— Истината — отвърна спокойно Хоукмун, — това е примката, затегната на шията ви. Аз смятам, че трябва да го обесим. — При тези думи той вдигна ръка и докосна черната перла в челото си. — Познавам добре лукавата изобретателност на Тъмната империя. Достатъчно съм страдал от нея, че да се поддам на измамата и този път. — Той погледна останалите присъстващи. — Предлагам да го обесим още сега.
— Но как ще разберем дали наистина той е единственият, който би могъл да се добере до нас? — попита д’Аверк. — Не бива да прибързваме, Хоукмун.
— Единственият съм, кълна се! — рече с разтреперан глас Тозер. — Господа, признавам, че ме изпратиха тук със задача. Трябваше да склоня, инак щяха да ме погубят в катакомбите на Великия дворец. Щом узнах тай ната на мъдреца, аз се прибрах в Лондра, надявайки се с нейна помощ да си възвърна положението в двора. Исках само да получа предишните почести и отново да творя за моите верни почитатели. Ала щом им разказах за древното учение, те ме заплашиха със смъртно наказание, ако не се прехвърля във вашето измерение и не унищожа предмета, който ви е помогнал да се спасите. И така се появих тук, щастлив, вярвайте ми, че мога да се измъкна от лапите им. Нямах ни най-малко намерение да си рискувам кожата, излагайки на опасност вашия храбър народ…
— А те не се ли подсигуриха срещу някаква евентуална измама от ваша страна? — понита Хоукмун. — Би било странно, наистина.
— Да си кажа правичката, — отвърна Тозер, свел поглед, — май никой от тях не вярваше във възможностите ми. Сигурно са искали да ме изпитат. А след като се съгласих да опитам и внезапно изчезнах от погледите им, вероятно са били потресени.
— Трудно ми е да повярвам, че Господарите от Тъмната империя ще допуснат такъв пропуск — вметна д’Аверк, сбърчил недоволно вежди. — Вярно, че щом не успяхте да спечелите нашето доверие, едва ли ви се е удало да спечелите и тяхното. И все пак лично аз не съм убеден, че говорите истината.
— Казахте ли им за мъдреца? — попита Боуджентъл.
— Ако е така, тогава и те ще могат да научат тайната.
— Няма да могат — отвърна Тозер. — Излъгах ги, че съм открил тази сила, докато съм живял в самота.
— Нищо чудно, че не са ви взели на сериозно — усмихна се д’Аверк.
Тозер го погледна обидено и отново надигна чашата си.
— И все пак, как да повярвам, че сте се пренесли тук само с помощта на волята? — призна объркването си Боуджентъл. — Уверен ли сте, че не сте се възползвали от някакви материални средства?…
— Никакви.
— Тая работа хич не ми се нрави — рече мрачно Хоукмун. — Дори и да казва истината, в този момент Господарите на Гранбретан сигурно вече се питат как е открил тази сила, търсят начин те също да я овладеят, а може би вече са поели на път към мъдреца. Измъкнат ли от него тайната — ние ще бъдем обречени!
— Вярно, живеем в трудни времена — отвърна Тозер, докато пълнеше чашата си за пореден път. — Помните ли какво се казва в „Крал Сталийн“, четвърто действие, сцена втора — „Дни на безумие, на побеснели ездачи и мирис на война, който се стеле из целия свят!“ Пророчески думи, не мислите ли? — Без съмнение той беше пиян.
Хоукмун втренчи ядосан поглед в полюшващия се драматург. Все още не можеше да повярва, че това наистина е прочутият Тозер.
— Питате се защо съм беден — продължаваше да пелтечи той с подпухнал език. — Ще ви кажа защо — заради няколко строфи от „Чършил и Адулф“! О, колко е превратна съдбата! Само няколко реда, написани с лека ръка, и ето ме тук, заплашван да завърша с примка на шията. Спомняте ли си сцената в съда и обвинителната реч? „Дворът и кралят, еднакво порочни…“ Първо действие, сцена първа…Смилете се над мен, господа, пощадете ме. Един велик писател, погубен от своя гений…
— Този мъдрец — намеси се Боуджентъл. — Какво представляваше? И къде точно живее?
— Старият мъдрец… — Тозер гаврътна чашата. — Напомняше ми за Йони от моята „Стоманена комедия“. Второ действие, сцена четвърта…