— Пусни го, Джулиън — меко каза тя. — Цялото му тяло не струва колкото и най-малката частица от твоето.
Джулиън сведе поглед към Пол и присви очи.
— Там, откъдето идвам, такива нищожни страхливци като теб ги претрепвахме ей така, за да си поддържаме формата.
И тъкмо когато Грейс вече бе сигурна, че Джулиън ще убие Пол, той свали крак от гърлото му.
— Ставай!
Разтърквайки гърлото си, Пол бавно се изправи.
Студеният, убийствен поглед на Джулиън, го накара да потръпне.
— Дължиш извинение на дамата.
Пол си избърса носа с опакото на ръката.
— Съжалявам.
— Кажи го така, сякаш наистина го мислиш.
— Съжалявам, Грейс. Честно. Страшно много съжалявам.
Преди Грейс да успее да каже каквото и да било, Джулиън обви раменете й с ръка и я изведе от клуба.
Никой от двамата не продума, докато отиваха към колата, ала Грейс усещаше, че нещо с Джулиън не е наред. Цялото му тяло беше напрегнато, като пружина, притисната в твърде тясно пространство.
— Ще ми се да ме беше оставила да го убия — каза той, докато Грейс търсеше ключовете в джоба на дънките си.
— Джулиън…
— Не можеш дори да си представиш колко мъчително беше да си изляза по този начин. Аз не съм от онези, които просто си тръгват.
Той стовари ръка върху капака на колата, а после се обърна и изръмжа като хванат натясно лъв.
— По дяволите, Грейс, някога пирувах с вътрешностите на такива като него. А ето че сега съм…
Джулиън замълча, връхлетян от спомени, потискани в продължение на две хилядолетия. Видя се като славния пълководец, който бе някога. Героят на Македония. Мъжът, чиято поява само бе достатъчна, за да накара цели римски легиони да се предадат.
А после се видя такъв, какъвто бе сега. Празна черупка. Домашен любимец, изцяло подчинен на волята на онази, която го е призовала. Две хиляди години бе живял без чувства, без да пророни повече от шепа думи. Беше минал на режим „оцеляване“. И бе изгубил себе си в него. Докато Грейс не му протегна ръка и не откри човешката му страна…
Грейс гледаше как по лицето на Джулиън се сменят най-различни емоции. Гняв, объркване, ужас и накрая — агония. Тя заобиколи колата, за да отиде при него, ала той не й позволи да го докосне.
— Не виждаш ли? — гласът му бе дрезгав от чувствата, бушуващи в гърдите му. — Вече не знам кой съм. Знам кой бях в Македония, а после се превърнах в това.
Джулиън вдигна ръка, така че Грейс да види думите на Приап, жигосани върху кожата му.
— И тогава ти промени всичко — каза той и я погледна.
Страданието в очите му я преряза като с нож.
— Защо трябваше да ме променяш, Грейс? Защо не ме остави такъв, какъвто бях? Научил се бях да не чувствам нищо. Идвах, правех онова, което ми кажеха, и си отивах. Не исках нищо. А ето че сега…
Той се огледа наоколо, като човек, попаднал в кошмар, от който не можеше да избяга.
Грейс посегна към него.
— Джулиън…
— Не! — поклати глава той и отстъпи назад, а после прокара ръка през косата си. — Вече не знам къде ми е мястото. Ти не разбираш.
— Тогава ми помогни да разбера — помоли го тя.
— Как да ти обясня какво е да вървиш между два свята? И да бъдеш презиран както от единия, така и от другия? Нито човек, нито бог, аз съм едно извращение. Нямаш представа как израснах. Майка ми ме остави на баща ми, той — на жена си, а тя бе готова да ме пробута на първия срещнат, само и само да й се махна от очите. През последните двайсет века бях търгуван и продаван. Прекарах целия си живот, търсейки място, което да нарека свой дом. Търсейки някой, който да ме иска. Не лицето или тялото ми, а мен.
Измъченият му поглед я изгаряше от болка.
— Аз те искам, Джулиън.
— Не, не ме искаш. Как би могла?
Грейс го зяпна с отворена уста.
— Как може да не те искам? Мили Боже, през целия си живот не съм искала да бъда с някого така силно, както жадувам да бъда с теб.
— Това е просто физическо желание.
Сега вече Грейс наистина се ядоса. Как се осмеляваше да омаловажава чувствата й по този начин! Онова, което изпитваше към него, бе много повече от физическо желание, то стигаше чак до дъното на душата й.
— Не ми казвай какво изпитвам. Не съм дете.
Джулиън поклати глава, неспособен да повярва на думите й. Беше проклятието. Трябваше да е то. Никой не можеше да го обича. Никой никога не го бе обичал. Още от мига, в който се бе родил. Ако Грейс го обичаше… Това би било чудо. Би било… Истинско блаженство. А той не бе роден за блаженство.