— Може да е бил твой незаконороден син, ала никога не ми е бил брат.
Афродита изкрещя от гняв.
— Как се осмеляваш!
Тя отново се обърна към Джулиън и Грейс видя болката върху лицето й.
— Скъпият ми Джулиън! — изхлипа тя. — Не трябваше да им позволявам да ти сторят зло. О, небеса! Какво направих с моята себичност! Изоставих те, когато трябваше да се грижа за теб.
И тя се свлече на колене до него.
— О, я стига, майко — обади се Приап, сякаш болката на майка му го отегчаваше. — Джулиън знаеше онова, което всички ние знаем открай време. Ти мислиш единствено за себе си и за това какво ние би трябвало да сторим за теб. Такава си. За разлика от Джулиън, останалите от нас още преди хилядолетия свикнахме с това.
Думите му изобщо не се поправиха на Афродита. Лицето й се вкамени и тя се изправи с цялото изящно достойнство, което можеше да се очаква от една богиня.
— Каза, че е било справедлив двубой, нали? — каза тя и повдигна вежди. — Е, защо не опитаме пак? Танатос още не е прибрал душата на Джулиън, така че не е твърде късно той да бъде спасен. Всичко, което трябва да сторя, е да накарам сърцето му да забие отново.
Грейс усети как по тялото на Джулиън се разлива топлина.
Отдръпна се назад и пред очите й той бе обгърнат от златна аура, която в миг изцели грозната рана на стомаха му. Дънките му бавно се стопиха и на тяхно място се появиха обувки и златни доспехи, така че много скоро Джулиън бе облечен в древна броня и дреха от тъмночервена кожа и плат. Тъмнокафяви кожени ленти опасваха предмишниците му.
Синкавият оттенък изчезна от лицето му.
Изведнъж той си пое дъх, който разтърси цялото му тяло, и отвори очи. Погледна към Грейс и усмивката, с която я дари, я сгря до дъното на душата.
Грейс прехапа устни, неспособна да сдържи огромната радост, която я изпълни. Той беше жив!
— Какво, в името на Хадес… — изрева Приап.
Една чернокоса жена се появи над тях, реейки се грациозно във въздуха.
— Както каза майка ти — обърна се тя към Приап, измервайки го с гневен поглед, — време е за вашия справедлив двубой. Всъщност — крайно време беше. И този път Александрия я няма, за да попречи на Джулиън да получи разплата.
— Какво? — намеси се Афродита. — Какво се опитваш да кажеш, Атина?
— Казвам, че в страха си от Джулиън, Приап нарочно я изпрати да отвлече вниманието му, за да има той време да избяга от храма ти.
По изражението на Приап Грейс разбра, че това е самата истина.
— Атина, ти, вероломна кучко! — процеди той, изкривил устни в яростна гримаса. — Открай време го коткаш!
Атина се изсмя и се спусна до Афродита.
— Сякаш някой някога е глезил Джулиън! Именно затова той стана най-добрият воин, който Спарта някога е имала. И именно затова сега ще ти срита задника.
Джулиън се изправи на крака и Грейс усети, че я побиват тръпки при вида на суровото му изражение.
Афродита пристъпи между него и Приап и когато погледна към Джулиън, в очите й припламна неприкрита гордост.
— Днес за втори път ти дадох живот, Джулиън. Съжалявам, че първия път не бях майката, от която се нуждаеше. Не можеш дори да си представиш колко ми се иска да можех да променя това. Ала единственото, което мога да сторя сега, е да ти дам любовта си и своята благословия.
И като погледна към Приап, добави:
— А сега върви и му сритай разглезения задник.
— Майко! — изхленчи Приап.
Джулиън насочи вниманието си към него и пристъпи напред, въртейки сръчно меча.
— Готов ли си?
Приап се нахвърли отгоре му без предупреждение. Не че това имаше някакво значение.
Грейс ги зяпна с отворена уста. Ако преди бе мислила Джулиън за опитен боец, то бе нищо в сравнение с начина, по който се биеше сега.
Грейс никога не би повярвала, че някой може да се движи с подобна пъргавост и бързина.
Атина се приближи до нея.
— Хубава рокля — отбеляза тя, прокарвайки ръка по копринената наметка.
Грейс я изгледа невярващо.
— Те се бият на живот и смърт, а ти се възхищаваш на дрехите ми?
Атина се разсмя.
— Повярвай ми, аз знам как да избирам своите пълководци. Приап е обречен.
Грейс насочи вниманието си към двамата мъже в същия миг, в който щитът на Джулиън се стовари върху тялото на Приап. Той залитна назад и Джулиън заби меча си дълбоко в корема му.
— Дано изгниеш в Тартар, нищожно копеле! — процеди той, когато тялото на брат му се разпадна на безброй миниатюрни светлинки.