Миг по-късно пълната димяща купичка стоеше пред него, заедно със сребърна вилица, нож, хартиена салфетка и стъклена чаша с вино. Ароматно ухание нахлу в ноздрите му и стомахът го заболя от глад.
Навярно би трябвало да е смаян от начина и бързината, с които тя приготви храната му, ала след като бе чувал да се говори за неща като влакове, камери, автомобили, фонографи, ракети и компютри, вече нищо не бе в състояние да го изненада.
Всъщност, вече не бе в състояние да изпита каквото и да било, не и откакто преди много, много години, тласкан от необходимостта, сам бе прокудил чувствата си в изгнание.
Сега съществуването му не бе нищо повече от мимолетни дни, откраднати тук-таме из вековете. Единственото му предназначение бе да задоволява сексуалните нужди на онези, които го призоваваха.
А ако бе научил нещо през последните две хилядолетия, то бе да се възползва от малките удоволствия, които всяко прераждане му предоставяше.
С тази мисъл, той си взе от храната и се наслади на усещането от топлите, сочни макарони върху езика си. Истинско блаженство.
Остави уханието на пилето и подправките да го завладее напълно. От цяла вечност не бе хапвал нищо. Вечност на безпощаден глад.
Най-сетне затвори очи и преглътна.
Свикнал повече да гладува, отколкото да е сит, още при първата хапка стомахът го сви мъчително. Джулиън стисна ножа и вилицата, борейки се с раздиращата болка.
Ала не спря да яде. Не и докато пред него имаше храна.
Толкова дълго бе чакал да засити глада си, че нямаше никакво намерение да спира.
След още няколко залъка спазмите поутихнаха и той най-сетне можеше да се наслади на ястието.
Колкото повече отслабваше болката, толкова по-трудно му бе да се храни възпитано, вместо да започне да тъпче шепи храна в устата си, мъчейки се да утоли разяждащия корема му глад.
В моменти като този бе адски лесно да забрави, че е човек, а не див звяр, пуснат от клетката си.
Беше загубил по-голямата част от човешката си същност още преди векове и бе твърдо решен да запази малкото, което бе останало от нея.
Облегната на барплота, Грейс го гледаше как се храни бавно и методично. Не беше сигурна дали му е вкусно или не, но той не спираше да яде.
Ала онова, което наистина я изуми, бяха съвършените европейски маниери, с които го правеше. Нещо, което тя никога не бе успяла да усвои и сега не можеше да не се зачуди кога ли се бе научил така умело да използва ножа, за да закрепи макароните върху вилицата си, преди да ги лапне.
— Имахте ли вилици в древна Македония?
Той спря да се храни.
— Моля?
— Просто се чудех кога е била изобретена вилицата. Имали ли сте вилици в…
„Какво си се раздрънкала!“, скара се Грейс сама на себе си. „Сякаш някой друг на мое място нямаше да стори същото! Погледни го само! Колко пъти според теб някой е постъпвал като идиот и в резултат се е озовавал насаме с оживяла древногръцка статуя? Особено статуя, която изглежда така!“
Твърде рядко.
— Доколкото знам, вилицата е изобретена през петнайсети век — отвърна Джулиън.
— Така ли? Ти бил ли си там?
Джулиън вдигна очи и я погледна с непроницаемо изражение.
— Къде? Когато са изобретили вилицата или през петнайсети век?
— Петнайсети век, естествено — отвърна Грейс, но като помисли малко, добави: — Не си присъствал, когато са изобретили вилицата, нали?
— Не — Джулиън се прокашля и избърса уста със салфетката. — През онзи век бях призован четири пъти. Два пъти в Италия и по веднъж в Англия и Франция.
— Наистина ли? — Грейс опита да си представи какъв ли е бил животът тогава. — Обзалагам се, че си видял страшно много неща през вековете.
— Не съвсем.
— О, я стига! За две хиляди години…
— Виждал съм предимно спални, легла и дрешници.
След тези думи, произнесени с глух тон, който накара Грейс да замълчи, Джулиън отново се залови за яденето. Внезапно в съзнанието й нахлу образът на Пол. Тя се бе сблъскала само с един себичен, безчувствен гадняр. Джулиън звучеше така, сякаш познаваше много повече.
— Значи докато някой не те повика, си принуден да стоиш в книгата, така ли?
Той кимна.
— Какво правиш, за да си убиваш времето?
Джулиън сви рамене и Грейс изведнъж си даде сметка, че той не разполага с кой знае колко вариации на изражение на лицето.
Нито пък думи.