Не искаше да си ляга. Самата мисъл да прекара дори една минута, лежейки в мрака…
Изведнъж усети, че му е трудно да диша.
— Почивам си от 1895 г. — обясни той. — Не съм съвсем сигурен колко години са минали оттогава, но ако съдя по това, което виждам, не ще да са били малко.
— Сега сме 2002 г. — услужливо отвърна Грейс. — „Спал си“ в продължение на сто и седем години.
Не, поправи се тя миг по-късно, не е „спал“.
Нали беше споменал, че чувал всичко, което се говори в близост до книгата. Значи трябва да е бил буден. Откъснат от света. Съвсем сам.
Тя бе първият човек от цял век насам, когото Джулиън виждаше и с когото разговаряше.
Стомахът й се сви от съжаление. Въпреки че затворът на нейната срамежливост никога не бе имал осезаеми решетки, тя отлично знаеше какво е да слушаш как другите си говорят и въпреки това да не си един от тях. Да бъдеш онзи, който гледа отстрани.
— Ще ми се да можех да остана с теб — каза тя, потискайки една прозявка. — Честна дума. Но ако не се наспя, мозъкът ми ще заприлича на желе и изобщо няма да съм в състояние да мисля.
— Разбирам. Или поне мисля, че разбирам какво имаш предвид, макар да не съм сигурен какво е желе.
Въпреки това си личеше, че е разочарован.
— Ти можеш да погледаш телевизия.
— Телевизия?
Грейс взе празната купичка и я изплакна, след което го отведе в дневната, включи телевизора и му показа как да си служи с дистанционното.
— Невероятно — прошепна той, докато сменяше каналите.
— Да, бива си го.
Е, така поне щеше да има какво да прави. В края на краищата, мъжете се нуждаеха от три неща, за да бъдат щастливи — храна, секс и дистанционно. Засега Джулиън трябваше да се задоволи с две от тях.
— Е — каза Грейс и се запъти към стълбите. — Лека нощ.
Докато минаваше покрай него, той я докосна по ръката — съвсем леко, ала въпреки това допирът му й подейства като електричество.
Лицето му бе все така безизразно, ала в очите му горяха едва сдържани чувства. Страдание, нужда и най-вече самота — това прочете Грейс в погледа му.
Той не искаше тя да си тръгне.
Облизвайки внезапно пресъхналите си устни, Грейс каза нещо, което изненада и самата нея:
— Има още един телевизор в моята стая. Защо не гледаш него, докато аз поспя?
Джулиън се усмихна стеснително и я последва нагоре по стълбите, изумен колко добре го бе разбрала дори без думи. Смаян бе от това, че се съобразяваше с нежеланието му да остане сам, въпреки че си имаше свои собствени грижи.
Това го накара да я види в друга светлина. В гърдите му се надигна някакво странно чувство.
Възможно ли бе да е нежност?
И той не знаеше.
Тя го въведе в просторна спалня. Срещу огромното легло с балдахин в другия край на стаята имаше средно голям скрин, върху който бе поставено онова, което тя бе нарекла „телевизор“.
Под погледа на Грейс, Джулиън влезе в стаята и се зае да разглежда снимките по стените и върху скрина — снимки на родителите й, на бабите и дядовците й, на Селена и нея самата в колежа, както и една на кучето, което имаше като малка.
— Сама ли живееш? — попита той.
— Да — отвърна тя и отиде до люлеещия се дървен стол край леглото, върху чиято облегалка бе преметната нощницата й.
Вдигна я и погледна към Джулиън и зелената хавлия, която псе още обгръщаше стройните му хълбоци. Не можеше да го пусне в леглото си, облечен по този начин.
„Разбира се, че можеш.“
„Не, не мога.“
„Моля те!“
„Тихо, вътрешен глас, остави ме да помисля.“
Пижамите на баща й все още бяха в стаята на родителите й, където тя грижливо пазеше всичките им вещи. С тези рамене, горнищата нямаше да му станат, но долнищата бяха с ластик и дори да бяха къси, поне нямаше да му падат.
— Почакай тук — каза тя. — Ей сега се връщам.
След като Грейс изскочи от стаята, Джулиън се приближи до големите прозорци, дръпна белите дантелени завеси и се загледа в подобните на кутии неща, които минаваха покрай къщата, издавайки странни, бръмчащи звуци, които прииждаха и се оттегляха на вълни. Светлини огряваха улицата и другите сгради, почти като факлите в родината му, преди много, много години.
Колко необикновен бе този свят. Странно подобен на неговия и въпреки това — така различен.
Джулиън се опита да свърже гледката с думите, които бе чувал през десетилетията, без да ги разбира. Думи като „телевизия“ и „електрическа крушка“.