Без да обръща внимание на отвратеното му изражение, Грейс буквално го тикна в една от пробните и рязко затвори ниската врата след него.
Щом се озова в кабинката, Джулиън се закова на място, сякаш го бяха нападнали по три фронта.
Кабинката беше невероятно тясна и от това мигновено го връхлетя свиреп, вкочаняващ ужас. В продължение на цяла една минута той не бе в състояние да си поеме дъх, борейки се с неудържимия порив да побегне от тясното, задушаващо място. Беше почти невъзможно да направи каквото и да било движение, без да се блъсне в някоя стена, врата или огледало.
Още по-страшно от клаустрофобията му подейства ликът в огледалото. От векове не бе виждал отражението си и лицето, което сега се взираше в него, така приличаше на баща му, че Джулиън едва се сдържа да не натроши стъклото на парченца. Насреща си виждаше същите изваяни черти, същите надменни очи.
Липсваше единствено дълбокият, неравен белег, който прорязваше лявата буза на баща му.
И за първи път от много векове насам, Джулиън с потрес видя трите тънки плитки, които падаха върху рамото му — символ на пълководския му ранг. Той ги докосна с разтреперани пръсти и направи нещо, което не бе правил от изключително дълго време — припомни си деня, когато ги беше спечелил.
Беше след битката при Тива. Пълководецът им бе паднал убит и македонските войски, обзети от паника, бяха започнали да отстъпват. Тогава Джулиън бе грабнал меча на загиналия командир и прегрупирайки редиците им, ги бе повел към победа срещу римляните.
В деня след битката лично македонската кралица бе сплела косата му, поставяйки свои собствени мъниста в краищата им.
Пръстите му се сключиха около стъклените мъниста.
Някога тези плитки принадлежаха на могъщия и горд македонски пълководец, който начело на страховитата си армия бе обърнал римляните в бяг.
Образът в огледалото му подейства като шамар.
Джулиън сведе очи към пръстена на дясната си ръка. Носеше го толкова дълго, че бе претръпнал към присъствието му и отдавна бе престанал да мисли за онова, което той символизираше.
Ала плитките…
За тях не се бе сещал от векове.
Докосвайки ги сега, не можеше да не си спомни мъжа, който бе някога. Видя лицата на близките си. На хората, които някога се спускаха да изпълнят всяко негово желание. Хората, които го уважаваха и се бояха от него. Върна се назад към времето, когато сам управляваше съдбата си и светът бе в краката му.
А сега…
В гърлото му заседна буца и като затвори очи, той свали стъклените мъниста от плитките си и започна да ги разплита. Докато разхлабваше първата от тях, погледът му попадна върху панталоните, които бе пуснал на пода. Защо й беше на Грейс да го прави? Защо й трябваше да се държи с него като с човешко същество?
Така бе свикнал да се отнасят с него като с вещ, че загрижеността й му се струваше направо непоносима. Хладната, безлична сдържаност на предишните жени му бе помогнала по-леко да понася участта си, да забрави кой и какво бе някога.
Да забрави онова, което бе изгубил.
Позволила му бе да се съсредоточи единствено върху настоящето и мимолетните, преходни наслади, които можеше да получи тук и сега. Ала човешките същества не живееха по този начин. Те имаха семейства и приятели. Бъдеще и мечти.
Надежда.
Все неща, които той бе изгубил преди векове и които никога вече нямаше да познае.
— Проклет да си, Приап — прошепна Джулиън, докато яростно разплиташе последната плитка. — Проклет да съм и аз.
Грейс едва не падна, когато Джулиън най-сетне излезе от пробната, обут в дънки, които изглеждаха като ушити специално за него.
Тесният потник, който Селена му беше заела, му стигаше точно до кръста и плитко изрязаните дънки, които обгръщаха тесния му ханш, разкриваха късче от плоския му, корав корем и тънката ивица косъмчета с цвят на кафе, която тръгваше от пъпа му и се скриваше под дънковия плат.
Обзета от неудържимо желание да проследи тази изкусителна пътечка с ръка и да види къде води, Грейс съвсем ясно си го представи как стои чисто гол пред нея.
Тя стисна зъби и рязко си пое дъх. Не можеше да му се отрече, че изглежда добре в дънки. Още по-добре, отколкото по къси панталони… ако това изобщо беше възможно.
Съншайн бе права — Джулиън имаше най-страхотното дупе, обгръщано някога от дънков плат, и единственото, за което тя можеше да мисли в този момент, бе как прокарва пръсти по него и го стиска.
Продавачката и жената, с която тя говореше, млъкнаха и зяпнаха с отворени усти.