Купидон сви рамене.
— Не знам. Зависи най-вече от теб и от това колко силен самоконтрол притежаваш — обясни той, а после изсумтя. — Разбира се, като се има предвид, че става дума за теб, току-виж си се справил и без тях.
Джулиън затвори кутията. Вярно, че бе силен, ала въпреки това далеч не бе такъв оптимист като брат си. Неговият оптимизъм бе умрял, бавно и мъчително, още преди векове.
Ерос го потупа по гърба.
— Късмет — пожела той и си тръгна.
Джулиън потъна в мълчание. Загледан в кутията, той отново и отново прехвърляше думите на Купидон в ума си. Ако бе научил нещо през вековете, то бе да не се опитва да се меси в плановете на мойрите. Глупаво бе дори да си помисли, че може да си възвърне свободата. Това бе неговата участ и той трябваше да я приеме. Беше роб и такъв щеше да си остане.
— Джулиън? — повика го Грейс. — Какво има?
— Няма да го направим. Да си вървим, Грейс. Отведи ме у дома и ми позволи да те любя. Да приключваме с това, преди някой, най-вероятно — ти, да е пострадал.
— Но това е твоят шанс отново да бъдеш свободен. Може би единственият, който ще имаш някога. Случвало ли се е и друг път да бъдеш призован от жена на име Александър?
— Не.
— Тогава трябва да го направим.
— Не разбираш — каза той през стиснати зъби. — Ако Ерос е прав, докато настъпи последната нощ, аз изобщо няма да съм аз.
— А кой ще бъдеш?
— Чудовище.
По лицето на Грейс се изписа недоверие.
— Не мисля, че някога би могъл да се превърнеш в чудовище.
Джулиън я изгледа гневно.
— И представа нямаш на какво съм способен. А когато те достигне лудостта на боговете, спасение няма. Нито надежда. — Стомахът на Джулиън се сви. — Изобщо не трябваше да ме призоваваш, Грейс — каза той и посегна към питието си.
— Хрумвало ли ти е, че може би така е трябвало да стане? — попита тя неочаквано. — Ами ако съм те призовала, защото е било писано да те освободя?
Джулиън погледна към Селена.
— Призова ме, защото Селена ти погоди номер. Единственото, което тя искаше, бе да получиш няколко нощи на наслада, та след това да си намериш някой свестен мъж, без да се боиш, че ще те нарани.
— Но ако…
— Никакво „но“, Грейс. Не е било писано.
Грейс сведе очи и погледът й попадна върху китката му. Тя се пресегна и докосна гръцките букви, бяха изписани от вътрешната страна на ръката му.
— Колко красиво — каза тя. — Татуировка ли е?
— Не.
— Какво тогава?
— Приап го прогори върху кожата ми — уклончиво отвърна Джулиън.
Селена се приведе напред и също се загледа.
— Пише: „Прокълнат до края на вечността и след това“.
Грейс положи ръка върху думите и срещна погледа му.
— Не мога дори да си представя колко трябва да си страдал през цялото това време. Така, както не мога да разбера защо собственият ти брат би ти причинил нещо такова.
— Както Купидон каза — знаех, че не трябва да докосвам девиците на Приап.
— Защо тогава го стори?
— Защото съм глупак.
Грейс изскърца със зъби. Идеше й да го удуши. Защо поне веднъж не отговореше на въпросите й!
— Какво би могло да те накара да…
— Не искам да го обсъждам! — рязко отсече той.
Грейс пусна ръката му.
— Някога допускал ли си, когото и да било близо до себе си, Джулиън? Обзалагам се, че си един от онези мъже, които не позволяват на никого да надзърне в сърцето им. Един от онези мъже, които предпочитат да им отрежат езика, отколкото да признаят пред когото и да било, че не са неуязвими. Такъв ли беше и с Пенелопа?
Джулиън извърна очи, връхлетян от безброй спомени. Спомени за едно детство, прекарано в глад и лишения. Спомени за нощи на агония и…
— Да — отвърна той простичко. — Винаги съм бил сам.
Грейс му съчувстваше, наистина му съчувстваше, ала нямаше да му позволи да се предаде. Все още не знаеше как, но все някак щеше да го накара да я допусне до себе си. Да го склони поне да се опита да развали проклятието.
Все някак щеше да го убеди да се бори. Не можеше да няма начин и Грейс се закле да го намери.
7
Джулиън и Грейс помогнаха на Селена да затвори щанда си, изпратиха я до колата й и се отправиха към дома през петъчния трафик.
— Нещо се умълча — отбеляза Грейс, докато чакаха на един светофар.
Зареял поглед към другите коли на пътя, Джулиън й се струваше така объркан, като човек, изгубил се между мечтите и реалността.