— Нямам какво да кажа — отвърна той след кратка пауза.
— Кажи ми какво мислиш.
— За кое?
Грейс се разсмя.
— Типично по мъжки. Знаеш ли, сесиите с мъже винаги са най-трудни. Те плащат по сто двайсет и пет долара на час, а после го прекарват, без да ми кажат почти нищо. Направо не мога да си го обясня.
Джулиън сведе очи към скута си и Грейс го видя да потърква разсеяно своя пълководски пръстен.
— Спомена, че си сексуален терапевт. Какво означава това?
Грейс отново подкара колата.
— Всъщност двамата с теб имаме сходни занимания. Аз помагам на хора, които имат проблеми във връзките си. Жени, които се боят да се сближат с мъжете, както и такива, които ги обичат твърде много.
— Нимфоманки?
Грейс кимна.
— Познавах няколко такива — въздъхна той.
— Не се и съмнявам.
— А мъжете?
— При тях не е толкова лесно. Както ти казах, те не говорят много. Имам няколко пациенти, които се боят от лошо представяне…
— Какво е това?
— Нещо, за което съм сигурна, че ти няма защо да се тревожиш — отвърна Грейс, спомняйки си самоуверения начин, по който я бе преследвал. После се прокашля и обясни: — Става въпрос за мъже, които се боят, че техните партньорки ще им се смеят, когато са в леглото.
— О!
— Освен това имам няколко пациенти, които малтретират с думи своите съпруги и приятелки. Двама-трима, които искат да си сменят пола…
— Това възможно ли е? — попита Джулиън изумено.
— О, да — небрежно махна с ръка Грейс. — Направо не е за вярване какво могат да направят лекарите в наши дни.
Тя сви към къщата си, а Джулиън отново потъна в мълчание. Грейс тъкмо се канеше да му покаже радиото, когато той попита неочаквано:
— Защо искаш да помогнеш на всички тези хора?
— И аз не знам — отговори тя откровено. — Може би защото като дете бях ужасно неуверена. Родителите ми ме обичаха, ала не знаех как да се сприятелявам с връстниците ми. Баща ми беше учител по история, а майка ми беше домакиня…
— Това същото като прислужница ли е?
Грейс се засмя.
— Не, просто си стоеше вкъщи и се грижеше за дъщеря си и за къщата. Никога не се отнасяха с мен като с дете и когато бях сред другите деца, не знаех какво да правя. Нито какво да кажа. Обземаше ме страх, започвах да треперя. Най-сетне баща ми ме заведе на терапевт и постепенно започнах да се оправям.
— Но не и когато си с мъже.
— Това е съвсем друга история — въздъхна Грейс. — Като тийнейджърка бях доста невзрачна и момчетата в училище не ми обръщаха особено внимание, освен ако не им хрумнеше да ми се подиграват.
— За какво точно ти се подиграваха?
Грейс сви нехайно рамене. Тези стари спомени вече не й причиняваха болка. Беше го преживяла много отдавна.
— Затова че нямах бюст, ушите ми стърчаха и цялата бях в лунички.
— Бюст?
— Гърди.
Грейс буквално почувства горещия му поглед върху гърдите си. С периферното си зрение видя, че не се е излъгала. Всъщност я гледаше така, сякаш вече бе свалил блузата и тъкмо…
— Имаш много хубави гърди.
— Благодаря — отвърна тя неловко, ала все пак й стана приятно от нетрадиционния комплимент. — Ами ти?
— Аз нямам бюст.
Каза го толкова сериозно, че Грейс избухна в смях.
— Нямах това предвид и ти прекрасно го знаеш. Какъв беше като тийнейджър?
— Вече ти казах.
Грейс го погледна заплашително.
— Не се шегувам.
— Нито пък аз — биех се, ядях, пиех, правех секс и се къпех. Обикновено — в този ред.
— Все още не искаме да допуснем никого до себе си, така ли? — попита Грейс риторично.
После, като истински терапевт, тя смени темата, избирайки нещо, за което предполагаше, че ще му бъде по-лесно да говори.
— Защо не ми разкажеш какво изпита първия път, когато се хвърли в битка?
— Нищо. Не изпитах нищо.
— Не се ли боеше?
— От какво?
— Че може да умреш или да бъдеш осакатен.
— Не.
Кратичката дума бе произнесена с искреност, която озадачи Грейс.
— Как може да не те е било страх?
— Невъзможно е да се боиш от смъртта, когато няма за какво да живееш.
Потресена от думите му, Грейс паркира пред къщата си.
Преценявайки, че ще е по-добре да отложат един толкова сериозен разговор за друг път, тя слезе от колата и отвори багажника. Джулиън извади торбите и я последва в къщата.