— Та вие сте били деца!
— Никога не съм бил дете — простичко отвърна той. — Ала най-лошото бе, че никога не получавахме достатъчно храна, така че трябваше или да крадем, или да гладуваме.
— И родителите ви допускаха това?
Джулиън й хвърли насмешлив поглед през рамо.
— Те го смятаха за свой граждански дълг. А понеже баща ми беше спартански стратег, повечето от момчетата и учителите ме намразиха в мига, в който ме видяха, така че аз получавах по-малко храна дори от останалите.
— Какъв е бил баща ти? — попита Грейс.
— Нещо като главнокомандващ армията — обясни Джулиън и си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Заради високото му положение и заради това, че бе прочут със своята жестокост, аз бързо се превърнах в пария на моята група. Докато те ходеха да крадат заедно, аз бях принуден да се боря за оцеляването си съвсем сам. Един ден Язон беше заловен да краде хляб, но когато се върнахме в казармата, където трябваше да бъде наказан за провинението си, аз поех вината върху себе си.
— Защо?
Джулиън сви рамене, сякаш това нямаше особено значение.
— Все още бе толкова немощен от предишния побой, че не виждах как ще издържи още един.
— А защо са го били по-рано?
— Така започвахме деня. Дръпваха ни по един хубав пердах още щом ни изкарат от леглата.
Грейс потръпна.
— Защо тогава си приел да те накажат вместо него, след като и теб са те били същия ден?
— Като син на богиня, аз съм в състояние да понеса доста бой.
Грейс затвори очи, когато го чу да повтаря думите на Селена от този следобед. Този път не можа да се сдържи и нежно го докосна по ръката.
Той не се отдръпна. Вместо това сложи ръка върху нейната и лекичко я стисна.
— От този ден нататък Язон ме наричаше свой брат и накара останалите момчета да ме приемат. Въпреки че и майка ми, и баща ми имаха други синове, никога дотогава не бях имал брат.
Грейс се усмихна.
— Какво стана след това? — попита тя и усети как мускулите му под дланта й се напрегнаха.
— Решихме да обединим силите си, за да получим онова, от което се нуждаехме. Той отвличаше вниманието, а аз крадях, така че ако ни заловяха, да накажат мен.
„Но защо?“, едва се въздържа да не попита Грейс, ала преглътна въпроса, тъй като вече знаеше отговора — искал бе да предпази брат си.
— С течение на времето — продължи той, — забелязах, че баща му се промъква в поселището, за да го наблюдава. Думите не стигат, за да опишат любовта и гордостта, които се четяха по лицето му. Същото бе и с майка му. От нас се очакваше сами да си набавяме храна, ала въпреки това почти всеки ден Язон намираше по нещичко, което родителите му бяха оставили за него — пресен хляб, печено агнешко, мляко. Понякога дори пари.
— Колко мило!
— Така е, ала винаги, когато виждах какво правят за него родителите му, нещо ме прерязваше в гърдите. Искаше ми се и моите родители да изпитват същото към мен. На драго сърце бих пожертвал живота си, само и само баща ми поне веднъж да ме погледне без презрение в очите. Или майка ми да ме посети дори един път. Единственият начин да се доближа поне малко до нея, бе като отида в храма й в Тимария. Часове наред съзерцавах статуята й и се чудех как ли изглежда в действителност. И дали изобщо някога се сеща за мен.
Грейс се надигна в леглото, прегърна го през кръста и се долепи до него, облягайки брадичка на рамото му.
— Като дете никога ли не си я виждал?
Джулиън обви ръцете й със своите и положи глава на рамото й. Жестът му накара Грейс да се усмихне. Макар да бе напрегнат, той й доверяваше неща, които, тя бе сигурна, не бе споделял с никой друг. Това я накара да го почувства извънредно близък.
— До ден-днешен не съм я виждал — тихо каза той. — Изпращала е свои пратеници при мен, ала нито веднъж не е идвала лично. Колкото и да я умолявах, тя никога не идваше. Постепенно спрях да я моля, докато накрая изобщо престанах да влизам в храмовете й.
Грейс нежно го целуна по рамото. Как можеше майка му да го отхвърли по този начин? Как можеше една майка да не отвърне на молбите на детето си и да не го посети поне веднъж?
Тя се замисли за собствените си родители. За любовта и нежността, с която я бяха обсипвали цял живот. И за първи път осъзна, че онова, което изпитваше заради смъртта им, е грешно. През всичките тези години тя си казваше, че би било по-добре никога да не бе познавала любовта им, отколкото да я изгуби така неочаквано и жестоко. Ала не беше така. Дори спомените за родителите и за детството й да бяха горчиво-сладки, те й носеха утеха.