Джулиън я улови за китките.
— Пенелопа, аз…
— Не ме докосвай! — изръмжа тя и се отскубна от хватката му. — Гади ми се от теб! Наистина ли мислиш, че някоя порядъчна жена би те допуснала до себе си? Ти си отвратителен! Отблъскващ!
И тя го блъсна към Язон.
— Изтръгни му сърцето! Искам да се окъпя в кръвта му, докато напълно отмия и последната следа от допира му.
Язон замахна с меча си. Джулиън отскочи настрани и инстинктивно посегна към своето оръжие, ала после спря. Последното, което искаше, бе да нарани Язон.
— Не искам да се бия с теб.
— Така ли? Ти оскверни моята жена и я накара да ти роди деца, които трябваше да са мои! Аз те приех в дома си. Дадох ти легло, когато другите не те пускаха дори да припариш до тях, а ето как ми се отплащаш!
Джулиън се взря в него, неспособен да повярва на ушите си.
— Как ти се отплащам? Забрави ли колко пъти спасих живота ти на бойното поле? Колко пъти ме биха вместо теб? Можеш ли дори да ги преброиш? И въпреки това имаше безочието да ми се подиграваш!
Жесток смях се откъсна от устните на Язон.
— Всички, освен Кириан ти се подиграват, глупецо. Всъщност той те защитава така страстно, че започвам да се чудя какви ли ги вършите, когато се запилеете нанякъде сами.
Преглъщайки яростта, която щеше да го направи лесна плячка за меча на Язон, Джулиън едва успя да избегне следващото му нападение.
— Спри, Язон. Не ме принуждавай да извърша нещо, за което и двамата ще съжаляваме.
— Единственото, за което съжалявам, е, че пуснах крадец в дома си — свирепо изрева Язон и отново замахна.
Джулиън се опита да отскочи, ала Пенелопа го блъсна напред. Острието на Язон се вряза в ребрата му.
Джулиън изсъска от болка и извади меча си, отбивайки удар, който щеше да го обезглави, ако се бе забавил дори миг.
Язон го предизвикваше да се хвърли в атака, ала Джулиън само се отбраняваше, като едновременно с това се мъчеше да държи Пенелопа настрана от битката.
— Не го прави, Язон. Знаеш, че те превъзхождам в боя.
Ала Язон не отстъпваше.
— За нищо на света няма да ти позволя да я задържиш.
Случилото се в следващите няколко секунди се бе разиграло с мълниеносна бързина, ала въпреки това Джулиън го видя съвършено ясно.
Пенелопа улови свободната му ръка и в същия миг, в който Язон замахна, го блъсна напред, така че той едва се размина с острието. Загубил равновесие, той опита да се отскубне от нея, ала Пенелопа продължи да му пречи и той се олюля в същия момент, в който Язон пристъпи напред.
В мига, в който двамата се сблъскаха, Джулиън усети как острието на меча му потъва в тялото на Язон.
— Не! — изкрещя той и издърпа оръжието от стомаха на Язон.
Вик на нечовешка болка се откъсна от устните на Пенелопа. Много бавно, Язон рухна на земята. Джулиън се свлече на колене, захвърли меча и взе приятеля си в прегръдките си.
— Милостиви богове, какво направи!
Кашляйки кръв, Язон го погледна обвинително.
— Нищо не съм направил. Ти ме предаде. Ние бяхме братя, а ти открадна сърцето ми. — Без да откъсва светлосините си очи от лицето на Джулиън, Язон преглътна мъчително. — През целия си живот не си имал нищо, което да не си откраднал от някой друг.
Джулиън потрепери, обзет от болка и мъчително чувство за вина. Никога не бе искал да се стигне до тук. Никога не бе искал да нарани когото ида било, най-малко пък Язон. Искаше единствено някой да го обича. Дом, в който да е добре дошъл.
Ала Язон беше прав. Вината беше негова. Само негова.
Писъците на Пенелопа отекваха в ушите му. С обезумели очи тя го сграбчи за косата и го задърпа с всичка сила, а после издърпа камата, която висеше на кръста му.
— Искам да те видя мъртъв! Мъртъв!
Тя заби камата в ръката му, после я извади и отново замахна, ала Джулиън я улови за китката.
С животински писък тя се откопчи от него.
— Не! — каза тя с безумен блясък в очите. — Искам да страдаш. Ти ми отне онова, което обичах най-много. Сега аз ще причиня същото на теб.
Съкрушен от скръб и гняв, Джулиън гледаше как животът напуска Язон, неспособен да помръдне. Поне докато значението на казаното от Пенелопа не достигна до замаяния му мозък.
— Не! — изрева той и скочи на крака. — Недей!
Стигна до покоите й тъкмо навреме, за да чуе писъците на децата си. Със сърце, което сякаш всеки момент щеше да се пръсне, Джулиън се опита да отвори, ала Пенелопа се бе залостила отвътре. Докато успее да разбие вратата, вече бе късно.