Твърде късно…
Джулиън притисна ръце до очите си, отново връхлетян от ужаса на онзи ден, и почувства утешителния допир на Грейс.
Гледката, разкрила се пред очите му, щеше да го преследва вечно. Също като страха в сърцето му и безграничната агония.
Единственото, което бе обичал в живота си, бяха децата му. И те бяха единствените, които някога го бяха обичали.
Защо? Защо трябваше те да страдат заради неговите постъпки? Защо Приап не си бе отмъстил, без да наранява и тях?
И как бе могла Афродита да допусне това да се случи? Да нехае за него, беше едно, ала да остави децата му да умрат…
Ето защо бе отишъл в храма й онзи ден. Възнамеряваше да убие Приап. Да отсече главата му и да я побие на кол.
— Какво стана? — въпросът на Грейс го върна към настоящето.
— Докато стигна, беше твърде късно — отвърна Джулиън със свито от болка гърло. — Децата ни бяха мъртви, убити от собствената им майка. Пенелопа вече си бе прерязала китките и издъхваше до тях. Повиках лечител и се опитах да спра кръвта…
Той замълча.
— С последния си дъх тя ме заплю в лицето.
Вълна от болка заля Грейс и тя затвори очи. Беше дори по-ужасно, отколкото бе очаквала. Мили Боже, как бе успял да го преживее?
През годините беше чувала не една и две ужасни истории, ала нищо не можеше да се сравнява с онова, което Джулиън е трябвало да понесе и то съвсем сам, без никой, който да му помогне. Никой, който да го е грижа.
— Съжалявам — прошепна тя и погали раменете му, за да го утеши.
— Все още не мога да повярвам, че ги няма — промълви той с пропит от скръб глас. — Ти ме попита какво правя, докато съм в книгата. Просто си стоя там и виждам лицата на сина си и дъщеря си. Припомням си усещането от ръчичките им, обвити около тялото ми. Начина, по който те се втурваха да ме посрещнат, когато се завръщах у дома след поредния военен поход. И преживявам всеки миг от онзи ден, отново и отново, раздиран от угризения, задето не можах да ги спася.
Грейс с мъка преглътна сълзите си. Нищо чудно, че никога не бе говорил за това.
Джулиън си пое измъчено дъх.
— А боговете не искат да ме дарят поне с умопомрачение, за да избягам от спомените си. Отказана ми е дори тази жалка утеха.
След това той замълча и повече не продума. Просто остана да лежи в прегръдките на Грейс. Смаяна от силата му, Грейс часове наред го държа в обятията си. Не знаеше какво друго да стори. За първи път от години насам, подготовката й на терапевт се оказа безсилна да й помогне.
Когато Грейс се събуди, в стаята нахлуваше ярка слънчева светлина. Отне й цяла минута, преди да си припомни случилото се предишната нощ.
Тя се надигна в леглото и посегна към Джулиън, ала там нямаше никого.
— Джулиън?
Никакъв отговор.
Грейс отметна завивките и трескаво се облече.
— Джулиън? — повика го тя, докато слизаше по стълбите.
Нищо. Нито звук, ако не се броеше яростното биене на сърцето й. Започна да я обзема паника. Ами ако му се бе случило нещо?
Тя се втурна в дневната. Книгата все така лежеше върху масичката и тя я запрелиства, докато стигна до празната страница, в която Джулиън се намираше преди. Успокоена, че по някакъв начин той не се бе върнал в книгата, тя продължи да претърсва къщата.
Къде се беше дянал?
Отиде в кухнята и забеляза, че задната врата е открехната. Сбърчила чело, Грейс излезе на верандата и се огледа наоколо, докато не видя децата на съседите на тревата между двете къщи. Ала най-силно я учуди това, че Джулиън се бе настанил между тях и им показваше някаква игра с камъчета и пръчки. Двете момченца и едно от момиченцата седяха до него и го слушаха най-внимателно, докато двегодишната им сестричка щапукаше между тях.
Грейс се усмихна на идиличната гледка. Заля я топлина и тя се зачуди дали Джулиън е изглеждал по същия начин и със собствените си деца. Тя слезе от верандата и се отправи към тях.
Боби, най-голямото от децата, беше на девет години; Томи бе с една година по-малък от него, а Кейти наскоро бе навършила шест. Родителите им се бяха нанесли тук преди почти десет години, малко след като се бяха оженили, и макар да бяха достатъчно дружелюбни, никога не се бяха сближили със съседите си.
— И после какво стана? — попита Боби, когато дойде редът на Джулиън.
— Армията попаднала в капан — каза Джулиън и премести някакъв камък над една от пръчките. — Заради предател, скрит в собствените й редици. Млад хоплит