Беше изкачила стълбите наполовина, когато се почука. Поободри се при мисълта, че може да е Джулиън… поне докато не стигна до вратата и не видя очертанията на дребничък мъж на верандата отвън.
Едва-едва открехна вратата и ахна. Беше Родни Кармайкъл. Носеше тъмнокафяв костюм, жълта риза и червена вратовръзка. Късата му черна коса бе пригладена назад, а на лицето му грееше широка усмивка.
— Здравей, Грейс.
— Господин Кармайкъл — студено каза тя, въпреки че сърцето й биеше до пръсване. У този дребен, суховат мъж имаше нещо адски зловещо. — Какво правите тук?
— Реших да намина и да видя как си. Мислех си дали не бихме могли да…
— Моля ви, вървете си.
Той се намръщи.
— Защо? Искам просто да поговорим.
— Не приемам пациенти у дома си.
— Да, но аз не съм…
— Господин Кармайкъл — твърдо отсече Грейс. — Настоявам да си тръгнете. Ако не го направите, ще повикам полиция.
Без да обръща никакво внимание на гнева в гласа й, той кимна с търпението на светец.
— О, значи си заета. Прекрасно те разбирам. Аз също имам страшно много работа. Какво ще кажеш да се отбия по-късно? Може да вечеряме заедно.
Грейс го изгледа слисано.
— Не.
Той се усмихна.
— Хайде, де, Грейс, не бъди такава. Знаеш, че сме предопределени един за друг. Ако само ме пуснеш…
— Махайте се!
— Добре, но ще се върна. Имаме да обсъждаме страшно много неща.
И той си тръгна.
С разтуптяно сърце, Грейс затвори входната врата и я заключи.
— Ще те убия, Луан! — каза си тя и се отправи към кухнята.
Докато минаваше през дневната, вниманието й беше привлечено от някакъв силует на прозореца.
Родни.
Напълно ужасена, Грейс се обади в полицията.
Те дойдоха чак след половин час. Родни остана отвън през цялото време, като се местеше от прозорец на прозорец, за да я следи през процепите на спуснатите щори. Едва когато видя полицейската кола да спира пред къщата, той притича през задния двор и изчезна.
Грейс си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои, и пусна полицаите в къщата. Те останаха само колкото да й обяснят, че не могат да направят нищо, за да го накарат да стои настрана от нея и я посъветваха да си извади ограничителна заповед срещу него. Но тъй като бе обещала да го лекува, докато Луан се върне, това не й вършеше работа.
— Наистина съжалявам — каза единият от полицаите, докато ги изпращаше до вратата. — Но тъй като не е нарушил никакъв закон, не можем да го задържим. Можете да повдигнете обвинение за нахлуване в чужда собственост, но ако няма предишни провинения, не могат да му сторят почти нищо. — Младият полицай я изгледа съчувствено. — Знам, че това не ви успокоява кой знае колко. Можем да наминаваме насам малко по-често, докато патрулираме, но през лятото обикновено сме доста натоварени. Лично аз бих ви посъветвал да отседнете у някой приятел за известно време.
— Благодаря ви — каза Грейс.
В мига, в който те си тръгнаха, тя обиколи цялата къща, за да се увери, че всички врати и прозорци са здраво затворени. Въпреки това продължи да се оглежда неспокойно, сякаш се боеше той да не се промъкне през някоя цепнатина в стените като хлебарка.
Само ако знаеше дали наистина е опасен. В досието му от болницата пишеше за отклонения в поведението, изразяващи се в това, че редовно опитвал да се натрапи в живота на различни жени, ала досега никого не бе наранил физически. Просто здравата успявал да наплаши жертвите си със своята настойчивост, което бе и причината да го изпратят в психиатрична клиника.
Психологът в нея я убеждаваше, че Родни не представлява истинска заплаха, ала жената в нея се боеше. Последното, което искаше, бе да се превърне в криминална статистика. Не, не биваше да стои тук и да чака, докато той се върне и я открие сама. Грейс се втурна на горния етаж и започна да си събира багажа.
Селена наблюдаваше как Джулиън крачи напред-назад пред масичката й, докато тя гледаше на един турист. Човече, можеше да го гледа цял ден. Имаше толкова страхотна походка, че й идваше да изтича у дома при Бил и да го накара да изпробват някои наистина интересни неща.
Час по час към Джулиън се приближаваха разни жени и всеки път той ги отпращаше. Забавно бе да се наблюдава как жените се фръцкат около него, а той сякаш изобщо не ги забелязва. Селена не бе и подозирала, че съществуват подобни мъже.