Грейс потрепери. С етажерката зад гърба си, нямаше накъде да отстъпва. Джулиън се притисна в нея, подпирайки се с една ръка на библиотеката над главата й, а после доближи устни до нейните.
Грейс затвори очи. Присъствието му изпълваше всичките й сетива и я обгръщаше по един адски смущаващ начин. Като никога досега я докосна единствено с устни, ала това нямаше значение — и този път Грейс почувства как светът се завърта около нея. Как е могла Пенелопа да предпочете друг мъж пред него? Възможно ли бе, която и да е жена с всичкия си, да не го иска? Та той бе направо божествен!
Целувката на Джулиън стана по-настойчива, езикът му сякаш искаше да проучи всяко кътче от устата й. Грейс усети как пулсът й се учести, когато той я притисна до етажерката, усети и как стоманените му мускули се напрегнаха. Никога досега нечие присъствие не бе изпълвало сетивата й по този начин. Цялата настръхваше от него, завладяваха я усещания, каквито до този миг дори не предполагаше, че съществуват.
Джулиън се отдръпна и опря буза о нейната. Дъхът му раздвижи косата й, по гърба й пробягаха тръпки.
— Толкова искам да бъда в теб, Грейс — прошепна той. — Искам да почувствам краката ти, обвити около мен, а гърдите ти — притиснати в моите. Копнея да чуя как стенеш от наслада, докато те любя бавно и нежно. Жадувам уханието ти да се просмуче в мен, а дъхът ти да опари кожата ми. — Цялото му тяло се напрегна и той се отдръпна от нея. — Ала отдавна съм свикнал да искам неща, които не мога да имам — прошепна той.
Грейс се пресегна и го докосна по рамото. Той взе дланта й в своята, бавно я повдигна към лицето си и нежно я целуна. Копнежът, изписан върху красивото му лице, накара сърцето на Грейс да се свие от болка.
— Избери някоя книга и обещавам, че ще се държа прилично.
Грейс преглътна мъчително, когато той излезе от стаята. И тогава погледът й попадна върху „Илиада“. По лицето й плъзна усмивка. Това щеше да му хареса, сигурна бе тя.
Грейс взе томчето и се върна на долния етаж. Джулиън седеше на пода пред дивана.
— Познай какво открих! — каза тя развълнувано.
— Нямам представа.
Грейс вдигна книгата и се усмихна широко.
— „Илиада“!
Настроението му начаса се оправи и усмивката, с която я дари, разкри прекрасните му трапчинки.
— Запей, о, Музо!
— Много добре — каза тя и се настани до него. — А този път ще ти хареса още повече, защото имам и английския превод, и гръцкия оригинал.
И тя му подаде книгата. Джулиън изглеждаше така, сякаш бе получил несметно богатство. Отвори книгата и очите му начаса зашариха по страниците, докато ръката му благоговейно се плъзна по древногръцкия текст. Не можеше да повярва, че след всичките тези години отново вижда родния си език. Толкова отдавна не го бе срещал никъде другаде, освен върху ръката си.
Открай време обичаше „Илиада“ и „Одисея“. Като момче прекарваше часове наред, скрит някъде, и четеше свитък след свитък, или пък отиваше на градския площад, за да слуша странстващите певци.
Разбираше какво изпитва Грейс към книгите си, защото като малък той бе съвсем същият. Винаги, когато му се отдадеше възможност, бягаше в света на фантазията, където героите неизменно побеждаваха. Където демоните и злодеите биваха разгромени. Където родителите обичаха своите деца. В онези истории нямаше глад, нито болка. Там имаше свобода и надежда. Именно чрез тях той бе научил какво е състрадание и човещина. Доблест и почтеност.
Грейс коленичи до него.
— Твоят дом ти липсва, нали?
Джулиън извърна очи. Единственото, което му липсваше, бяха децата му. За разлика от Кириан, той никога не бе обичал битките. Зловонието на смърт и кръв, стоновете на умиращите. Биеше се само защото това се очакваше от него. И защото, както казваше Платон, всеки по природа е пригоден за някакво дело. А той бе роден да предвожда другите, не да следва когото и да било.
Не, наистина не му липсваше, но…
— Не познавам нищо друго.
Грейс го докосна по рамото, ала онова, което го съкруши, бе загрижеността в светлосивите й очи.
— Искаше ли синът ти също да стане войник?
Джулиън поклати глава.
— Никога не съм искал да бъде посечен в разцвета на младостта си, както толкова много от воините — каза той с внезапно одрезгавял глас. — Каква ирония, а? Дори не му позволих да задържи меча играчка, който Кириан му подари за един рожден ден, не му давах да пипа и моите оръжия, когато си бях вкъщи.