— Сам.
След като закусиха, Грейс реши да го научи да шофира.
— Това е нелепо — възнегодува той, когато паркираха на училищния паркинг.
— О, хайде де — подразни го Грейс, — не си ли любопитен?
— Не.
— Не?
Джулиън въздъхна.
— Добре де, мъничко.
— Само си помисли как ще разказваш на хората си в Македония за големия стоманен звяр, който си карал… из един паркинг.
Джулиън я погледна озадачено.
— Означава ли това, че нямаш нищо против да си тръгна?
„Не!“, искаше й се да изкрещи. Ала вместо това само въздъхна. Дълбоко в себе си знаеше, че не може да очаква от него да се откаже от всичко, което бе представлявал някога, само за да остане с нея. Джулиън Македонски беше герой. Легенда. И никога нямаше да се превърне в благовъзпитан мъж от двайсет и първи век.
— Наясно съм, че не мога да те задържа. Та ти не си някое изгубено кученце, което съм намерила на улицата.
От думите й Джулиън се почувства още по-зле. Те бяха съвсем в неин стил и именно затова щеше да му е така трудно да я напусне. Тя бе единствената, която гледаше на него като на човешко същество, а ето че бе принуден да се откаже от нея!
Нямаше представа защо Грейс толкова държи да го научи да шофира, но явно й доставяше искрено удоволствие да споделя своя свят с него. А по някаква причина, за която Джулиън не смееше да се замисля, на него му харесваше да я прави щастлива.
— Добре тогава, покажи ми как да укротя този звяр.
Грейс паркира и те си размениха местата. Джулиън се настани зад волана и Грейс потръпна, когато го видя, с неговите над метър и деветдесет, приклещен в място, пригодено така, че да е удобно на жена, която бе едва метър и петдесет и девет.
— Забравих да дръпна седалката назад. Извинявай.
— Не мога нито да помръдна, нито да дишам, но няма проблем.
Грейс се засмя.
— Под седалката има лост. Издърпай го и я бутни назад.
Джулиън опита, ала беше притиснат толкова натясно, че не можа да го стигне.
— Дай на мен — каза Грейс. — Ето го.
Джулиън отметна глава назад, когато Грейс се наведе през бедрото му, притиснала гърди в крака му, докато ръката й посегна между коленете му. Тялото му начаса пламна и се втвърди, заемайки бойна готовност. Когато Грейс опря буза о слабините му, борейки се с ръчката, на Джулиън му се стори, че ще умре.
— Знаеш ли, заела си страхотно удобна позиция за…
— Джулиън! — скара му се тя. После се отдръпна и лицето й пламна при вида на издутината в дънките му. — Съжалявам.
— Аз също — промълви той задъхано.
За съжаление тя все още не бе отместила седалката назад, така че Джулиън трябваше да изтърпи същото още веднъж. Стиснал зъби, той вдигна ръка и с всички сили стисна облегалката над главата си. Трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да устои на изпепеляващата сласт, която го изгаряше отвътре.
— Добре ли си? — попита Грейс, когато най-сетне се оправи със седалката и се върна на мястото си.
— О, да — саркастично отвърна Джулиън. — Съвсем добре, като се има предвид, че съм минавал през пламъци, от които болеше по-малко, отколкото от онова, което се случва в слабините ми в момента.
— Казах, че съжалявам.
Вместо отговор, той само я погледна. Грейс нежно го потупа по ръката.
— Е, можеш ли да стигнеш педалите?
— Бих искал да стигна твоите педали.
— Джулиън! — отново му се скара Грейс. Ама че бе развратен! — Ще се съсредоточиш ли или не?
— Добре де! Ето, съсредоточавам се.
— Нямам предвид върху гърдите ми.
Жадният му поглед се спусна към скута й.
— Нито пък там.
За нейно голямо учудване, той издаде долната си устна напред, досущ като нацупено дете. Това бе толкова нетипично за него, че Грейс се разсмя с глас.
— Добре. Най-левият педал е за съединителя, това в средата е спирачката, а десният е за газта. Нали помниш какво ти обясних за тях?
— Да.
— Добре. Първото, което трябва да направиш, е да натиснеш съединителя и да изключиш от скорост — при тези думи тя сложи ръката му върху скоростния лост и му показа как да го движи.
— Знаеш ли, бих предпочел да не си играеш с това пред мен, Грейс. Жестоко е.
— Джулиън! Стига вече! Просто се опитвам да ти покажа как да се оправяш със скоростния лост.
Джулиън изсумтя.